Детето на нощта [bg]

Ериан побърза да се върне в трапезарията и завари на маса­та блюда с месо и зеленчуци. Имаше поднос с вино в кристална кана и чаши. От лулата в ръката на Ефимер се виеше дим към тавана без украса. В ума на Ериан се мярна ясен спомен за Ден­зър, опрял гръб на дърво и невъзмутимо вдишващ гадно мири­шещия дим от тютюна си, докато другите от отряда на Гарва­ните обсъждаха наближаващия край на света. Тя се усмихна, но пак ѝ домъчня, че той не е до нея.

- Значи заспа веднага? - попита Авиана и Ериан кимна. - Добре. Хапни си, сипи си вино и седни по-близо до нас, за да не се надвикваме.

Ериан си сложи малко от гозбата и наля половин чаша вино, после седна до Ефимер, която издуха дима встрани от нея.

- Моля те да ни извиниш за противния навик - изрече елфи­дата дрезгаво. - Но тази пушилка носи облекчение на дробове­те ни и уталожва болките в ставите. За жалост сама чуваш, че не се отразява добре на гласовете ни.

Тя подаде лулата на Авиана, която всмукна дълбоко и се разкашля, докато поемаше дима с миризма на дъб, рози и приятна билка, която Ериан не разпозна.

И сякаш видя четирите жени отново, със свеж поглед, осъз­на колко са престарели и изнемощели. На светлината от масле­ните лампи и свещите кожата по лицето на Ефимер изглежда­ше изопната, сякаш всеки миг можеше да се скъса. И беше блед Фон за искрящите зелени очи, в които толкова добре пролича­ваше магическата ѝ дарба. Ериан лесно откриваше и топлата светлина в тях. Ефимер ѝ се усмихна.

- Сигурно си мислиш, че малко е оставало да закъснееш с идването си при нас. Не си далеч от истината.

- Ефи, недей да пресилваш - сгълча я Мириъл, но и нейният глас се накъсваше от дима.

- Нима пресилвам? - по-остро изрече Ефимер. - Аз поне не бих си затваряла очите за риска, който всички поемаме, нито за края, който сами ще си причиним.

- Нека тя научи цялата истина - подкрепи я Клирес.

- Какво трябва да знам? - потръпна Ериан.

Мекото сияние в очите на Ефимер изчезна, погледите и на четирите елфиди не оставяха съмнение в могъществото им.

- Хайде, Ефи, казвай - подкани Клирес.

- Ериан, и за тебе е очевидно, че ние сме твърде стари дори по мерките на елфите, а и магията не може да отлага до безк­рай неизбежното.

- Налага се да добавя - каза Клирес, - че никоя от нас не би си правила труда все така да се вкопчва в живота, ако не бяхме принудени да чакаме.

Ефимер кимна.

- Ще видиш неща, които няма да ти допаднат. Ще ти се при­иска да ни спреш заради онова, което ще правим с Лиана. Ще се боиш от надвисналата над нея заплаха, и то с пълно право, защото ще има опасности във всеки ден от нейното обучение. Уви, такива са злощастните последствия от вредите, които са ѝ причинили нейните учители в Дордовер.

- Вреди ли?...

Ериан застина, мисълта ѝ се замъгли от избуяващ страх.

- Успокой се, Ериан, нищо не е непоправимо нито за тялото, нито за съзнанието ѝ. Ние спирахме кошмарите, които я тор­мозеха във вашата Школа. Затруднението е в това, че тя е твър­де малка, за да понесе добре Пробуждането. Ако пък не успее да вникне в нашите уроци, може да пострада ужасно.