Детето на нощта [bg]

Троун нададе жален вой и се притисна към земята, докато търсеше начин да спаси своята съсипана и втрещена глутни­ца. Озърна се. Женските закриваха с телата си малкото оце­лели вълчета, а мъжкарите, само четирима, молеха с погледи да ги изведе оттук.

Той усещаше злата свирепост на вятъра. Трябваше да се махнат. Стихията сякаш напираше от всички посоки и по­валяше гората. Троун не чуваше нищо друго, освен шумната ѝ ярост, и знаеше, че тя ги е подгонила като набелязани жерт­ви. Имаше само едно място, където им оставаше надежда да съхранят живота си, докато ураганът отмине. Чукарите, къ­дето глутницата се събираше преди лов, щяха да устоят.

Но дотам им оставаха около двеста разкрача. Почти неп­реодолимо разстояние в гора, където бурята реве и съска. Твър­де рядко настъпваше затишие. Троун пак подуши въздуха. След малко вятърът щеше да отслабне.

Чакаше сразтуптяно сърце, напрегнал всяко мускулче.Ето - напорът на урагана понамаля. Поне даваше някакъв шанс. Хвърли се към присвитите женски, стисна със зъби козина­та зад врата на едно вълче, изръмжа гърлено на другите да не мърдат никъде и лудешки побягна към скалите.

Промъкваше се трудно, както и очакваше. От познатите пъ­теки и белези в гората не бе останало нищо. Всичко бе промене­но почти до неузнаваемост. Навсякъде над себе си виждаше не­бето, плътни тъмни облаци се трупаха като придошла река.

Короните на дърветата бяхаразръфани, пречупени или от­несени. Бурята бе струпала по земята какви ли не препятст­вия и щеше да ги разхвърля в убийствен бяс при следващия си напор. Само вроденият усет на Троун за посоката, засилен от бедствието и принудата да намери по-заобиколен път, му поз­воли да стигне до целта.

Скалите даваха поне мъничко завет и му се стори, че вне­запно е прескочил от нощ в ден. Вятърът свиреше край камен­ните ръбове като надгробно песнопение, но между чукарите оредялата глутница можеше да се спаси. Троун остави вълче­то, побутна с муцуна телцето на вцепененото същество и го близна по муцуната. Ръмженето на водача насърчаваше: „Стой тук. Ще се върна. “

И наистина се върна. Още пет пъти. По веднъж с другите вълчета и накрая с възрастните вълци.

Най-сетне успя да си отдъхне, докато ураганът ръфаше ос­танките от Трънливата гора. Взираше се в четиримата мъж­кари, двете женски и петте вълчета, всяко на по-малко от два сезона.Адоскоро глутницата наброяваше повече от чети­ридесет... Той щеше да ги опази, за да се множат отново. Но първо настъпи времето да жалее.

Вдигна глава и започна да вие към небето.