Детето на нощта [bg]

- Ох, Ренерей, държиш се толкова официално! - прихна Клирес. - Все едно сме безкрайно високомерни.

И другите Ал-Дречар се подсмихваха, а Ренерей се изчерви.

- Моля ви, Ериан и Лиана - продължи старата жена, - нека бъдем за вас Ефимер, Авиана, Клирес и Мириъл, макар че ще ни чуете да се назоваваме и с други имена. За нас ще е приятно да ни наричате и с тях.

На Ериан ѝ олекна така, както не се бе случвало от много дни. Не забравяше за могъществото на стариците, нито за не­съмнено поддържаната от магия жизненост у тях, но от друга страна просто си бяха много възрастни елфиди и това някак ус­покояваше.

Оглеждаше ги, докато всички дояждаха супата, и първо от­кри, че стъписващо си приличат. Предположи, че е неизбеж­но, щом живеят в такава близост от незнайни години - стигна­ли са до еднакви обноски и жестове, склонности в облеклото и дори външност. И макар чертите на лицата им да се различава­ха, както и цветът на очите, очакваше Лиана да ги разпознава трудно в първите дни.

- Отдавна живеете заедно, нали? - подхвърли Ериан.

Клирес се усмихна.

- Много отдавна - потвърди тя. - Повече от три столетия.

- Какво?! - сащиса се Ериан.

Знаеше, че елфите понякога живеят извънредно дълго, но триста години... Твърде необичайно. Невъзможно!

- Чакахме тук, взирахме се в различните спектри на маната, съхранявахме силата си и крояхме планове за идването на онзи, който би могъл да продължи по Пътя - рече Авиана с усмивка, в която прозираше печал. - И започнахме да се отчайваме.

- Колко се проточи очакването ви?

- Триста и единадесет години. Откакто се родиха бебетата Мириъл и Септерн.

Ериан зяпна. Не се изненада кой знае колко, че Септерн е принадлежал към Ал-Дречар, но тази липса на нови последо­ватели...

- И оттогава никой друг?!

- О, дочувахме мълва, надеждата ни припламваше и гасне­ше повече пъти, отколкото са годините в досегашния ти живот - отвърна Клирес. - Но да оставим това за по-късно. Виждам, че хубавата ти дъщеричка клюма, а ние трябва да си поприказ­ваме с нея преди да заспи. Денят беше изморителен за нея.

Ериан се озърна. Лиана побутваше с лъжицата един залък в остатъците от супата.

- Лиана, тези дами искат да говорят с теб. Съгласна ли си?

Детето кимна.

- Да не се притесняваш, мила? - попита майката.

- Мъничко - призна си Лиана. - И съм уморена.

- Знам, скъпа. Скоро ще си бъдеш в леглото.

Ериан кимна на Ал-Дречар.

- Лиана? - меко прозвуча гласът на Ефимер и момичето вдиг­на глава да погледне приветливото лице на старицата. - Добре дошла в нашия дом. Надяваме се да бъде и твой дом за малко. Искаш ли?

- Ако мама остане, искам.

- Разбира се, че ще остане, мило дете. Нали, Ериан?

- Разбира се - потвърди майката.

- Сега ме чуй, Лиана - малко по-настойчиво продължи Ефимер. - Знаеш, че носиш магията в себе си, нали? - Момичето отново кимна. - Знаеш и че в предишния ти дом тя започна да ти причинява страдания, а твоите учители вече не успяваха да помогнат. Затова проникнахме в главата ти и в твоите сънища. За да ти помогнем. Разбираш ли?