Детето на нощта [bg]

- Аз съм с теб - повтори Ериан. - Нищо ти няма. Ти си моето смело момиче.

Галеше я по главата и накрая момичето се отдръпна да я пог­ледне. Бузите му червенееха от притискането в майчината гръд. Ериан се усмихна.

- Я се виж каква си! - укори я меко и изтри влагата от лице­то на дъщеря си с отдавна приготвената кърпа. - Още ли си уп­лашена?

Лиана завъртя глава, но каза:

- Мъничко. Мамо, не ме оставяй сама.

- Никога няма да те оставя, мила. Искаш ли да спиш довече­ра при мен или аз да спя в твоята стая?

Дъщеря ѝ за пръв път погледна какво има наоколо и по изоп­натото лице се мярна сянка на усмивка.

- Хубава стая.

- Твоя е, ако поискаш.

- А твоята къде е?

- Ще уредя да е до твоята, за да чуя, когато ме повикаш. Съг- ласна ли си?

Лиана кимна. Някой потропа на вратата и след миг Ренерей надзърна в стаята.

- Как сме?

- Влез - покани я Ериан. - Благодаря, вече сме много по- добре.

Елфидата бе облякла широк платнен панталон и вълнена ри­за. Ериан се спомни, че двете с Лиана още не са се отървали от прахоляка и засъхналата пот след пътуването.

- Чудесно - подхвърли Ренерей, като внимаваше да не ги доближи прекалено. - Те нямат търпение да се срещнат с теб - каза на Лиана. - Не разбраха защо се уплаши така.

Ериан сви вежди.

- Значи отдавна не са се занимавали с деца. Предполагам, че си им обяснила какво стана.

- Доколкото можах - кимна елфидата и се подсмихна. - Се­га носят по-обикновени дрехи - подхвърли през рамо, когато прекрачи към вратата. - Когато сте готови, елате. Ще ви чакам отпред.

- Благодари им, че не се опитаха да проникнат в съзнанията ни - подхвърли Ериан. - Предвидливи са.

- Може да не разбират детските страхове, но не им липсва съвест - отвърна Ренерей. - Не позволявайте тяхната външност да определя представата ви за тях.

- Ако имаше друг път, щях да избера него - каза Незнай­ния, спрял пред своя дом.

Следобедът вече иреваляше и Дензър беше на седлото. До- рестата кобила усещаше нетърпението му и пристъпяше от крак на крак.

- Вече успя да ми втълпиш това - сопна се Диера.

Лицето ѝ беше зачервено от плач. Остави Джонас вътре, не искаше да разстрои и детето.

- Не говори така - помоли Незнайния. - Помисли как щях да се чувствам, ако ти и Джонас бяхте изчезнали. Щях да очак­вам същото от другите в отряда.

- О, наясно съм и с проклетото ти чувство за чест, и с прок­летия ви кодекс. А какво ще кажеш за обещанията, които даде на мен?! - изсъска тя, за да не чуе Дензър.

Какво да ѝ отговори? Знаеше, че нарушава дадената дума, и това го измъчваше. А отначало му се стори, че тя го разбира. Любиха се нежно и страстно. Но когато лежаха блажено отпус­нати, сълзите ѝ му подсказаха, че раздялата ще е тежка. Свада­та събуди Джонас и само неговото хлипане ги накара да млък­нат. Тъй се стигна и до това хладно сбогуване.