![Колекционери на смърт [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/0/kolekcioneri-na-smrt-bg-download.jpg)
Колекционери на смърт [bg]
- Автор: Керли Джек
- Серия: Карсън Райдър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 954-9395-23-5
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционери на смърт [bg]». Краткое содержание книги:
Плакет зачете пасаж от писмото:
— „Сграбчи го, вдигна го и го задържа така, докато лицето му почервеня.“
— На онзи шебек лицето по рождение си му е червено — намеси се Хари.
— Не се обаждай, Нотилъс!
— Слушам, сър.
— Вярно ли е написаното, детектив Райдър?
— Сър, ако изгледате видеозаписа, ще се уверите, че въпросният господин ме предизвика да…
Плакет запрати на бюрото писмото:
— Пет пари не давам какво ти е казал. Ти си ченге! Обсипвали са те с много по-злостни обиди, но си ги понасял.
Пъхнах ръце в джобовете си, наведох глава:
— Онзи ме хвана в лош момент.
Шефът отиде до прозореца, загледа се в колите по улицата и промърмори:
— За щастие от Канал 14 са готови да забравят случилото се. Наложи се да поискам услуга от хора, на които навремето съм услужвал, обещах да направим едно или друго. Ясна ли ти е картинката?
— Не много, сър.
— Длъжници сме им, задето няма да повдигнат обвинение срещу полицията. Или още по-лошо — да излъчат записа с просташкото ти поведение, което злепоставя цялата ни институция. Инцидентът се случва едва… едва три дни, след като ти е връчена наградата за полицай на годината. Едва ли трябва да ти казвам как ще ни насоли кметът, ако разбере какво е станало.
— Съжалявам, сър. — Не бях сигурен, че се разкайвам, но протоколът изискваше да го кажа.
— Мразя да съм длъжник на медиите, Райдър. Изтръпвам, като си помисля какво ще ми поискат в замяна. — Той се намръщи. — Докъде стигнахте със случая с мъртвата в мотела? Доколкото разбрах, именно този случай е предизвикал… хммм… пререканието с оператора.
— Оказа се костелив орех, но се надявам да…
— Нямате улики, така ли? Досега не сте се добрали до нищичко, а? Хубава работа! Очаквам резултати, детектив! Ти си нашият специалист.
Не отговорих веднага, после се чух да казвам:
— Работим по едно предположение, свързано с анонимно обаждане по телефона. Свързано е с изкуството.
— Солидна следа ли е?
— Само с това разполагаме в момен…
— Свободни сте!
— Изкуство ли? — промърмори партньорът ми, като излязохме от кабинета на Плакет (между другото, шефът гневно тресна вратата след нас). — Да не говориш за оная щуротия, дето я разправяше секретарката на адвоката?
— Говоря за стареца, който ми телефонира да попита дали в бунгалото сме намерили някакво произведение на изкуството.
— Откаченият ли?
— Не беше откачен, а по-скоро особняк. И не ме упреквай. Нима искаше да рапортуваме пред шефа с какви улики разполагаме в действителност? На практика те възлизат на ей това! — С палеца и показалеца си очертах една голяма нула.
— Имаш право, грознико-умнико. Ще се захвана с магазините за свещи. Представи си, че ненормалният е купил с кредитна карта петдесет свещи, после със същата карта си е напазарувал при цветаря. Мислиш ли, че може да е постъпил така?
Отидох в телефонната централа, където се записваха номерата на всички, свързали се с детективите. Оказа се, че „моят човек“ живее край магистралата за форт Морган от другата страна на залива. Името ми беше непознато, което не ме изненада. Пъхнах в джоба си листчето с адреса и се изнизах.
След около час излязох от магистралата и завих по изровен черен път, прорязващ гъсти шубраци. От двете страни бяха надвиснали клоните на високи борове. Изминах с колата още шейсетина метра, докато се озовах зад бунгало, боядисано в кремаво, чиито прозорци гледаха към залива. Изключих двигателя, автомобилът продължи по инерция и спря зад погребално черен пикап „Додж Рам“ с два декоративни накрайника на ауспуха като устройства за изстрелване на торпеда. На покрива имаше багажник, към който бяха прикрепени дълги пластмасови тръби, вероятно за рибарски пръти.
Огледах се и след като не забелязах нищо заплашително в пущинака, на пръсти заобиколих къщичката. На малката веранда имаше люлка, дървената седалка беше изтъркана от употреба. Откъм залива долиташе бръмчене на моторници. Чайки пищяха и кръжаха в небето. Водата се плискаше в дървените подпори на кей, простиращ се на около двайсет и пет метра навътре във водата.
Някой зад мен извика:
— Стой, не мърдай!
Застанах неподвижно:
— От полицията на Мобил съм. Търся…
— Шшт, синко Джим. Разпери ръце, като че летиш. Държа як револвер. Ако не слушаш, ще ти пробия в корема дупка, през която да хвърлиш котка.
Гласът беше на стареца, който ми се беше обадил сутринта, и когото мислено наричах „Художника“. Да му се не види, откъде се бе появил? От въздуха ли? Вдигнах ръце: