Колекционери на смърт [bg]

След заминаването й три пъти се чухме по телефона, но разговорите ни бяха безсмислени и пресилено жизнерадостни като разговори между куклите Барби и Кен.

В крайна сметка и те се разделиха, нали?

— Райдър, чу ли какво попитах? — Гласът на Клеър ме изтръгна от мислите ми.

— Не съм я чувал цяла седмица — измънках. — Дано е щастлива. Заслужава го.

Клеър ме изгледа:

— А ти как се чувстваш? Преодоляваш ли… раздялата?

Очертанията на стаята се размиха пред погледа ми. Без причина краката ми се подкосиха. Обърнах се, махнах за сбогом и се изнизах възможно най-бързо, за да не стана за смях. Някак си се добрах до тоалетната. Наплисках си лицето. Две-три секунди се взирах в отражението си в огледалото. Дълбоко си поех въздух и излязох. Изненадах се, като видях Хари до бюрото на секретарката Вира Брейдън — навел се беше към нея и явно й разказваше някакъв виц. Като ме зърна, се изправи и с палец посочи към вратата:

— Лешоядите са отвън, братле. Реших да те предупредя, че да не те хванат по бели гащи.

Тръгнахме към външната врата. През стъклото видях, че отвън дебнат неколцина представители на медиите. Учудих се, че двойката от Канал 14 не е сред тях. Хари, който вървеше след мен, сложи лапа на рамото ми:

— Нещо интересно от аутопсията, братле?

— Кофти новини — промърморих. — Жената е била изтезавана.

Погледнах разкривените лица на репортерите, притиснати до стъклото; наистина бяха лешояди, скупчили се около моргата, за да научат най-новото, с надеждата да е толкова отвратително, че да повиши тиража на съответния вестник и рейтинга на съответната телевизия, което пък щеше да увеличи приходите от реклами. Ненадейно изпитах отвращение от моргата, от любовници, които ме изоставят без предупреждение, от хора, превръщащи в цирк смъртта на една жена.

Може би се отвращавах и от себе си, задето не бях достатъчна причина Ейва Даванъл да остане в Мобил.

— Майната им на тези изроди, Хари. Да изчезваме от тук.

Щом излязохме, все едно ни връхлетя вълна от влажна горещина. Като по сигнал репортерите закрещяха едновременно, въпросите им се сливаха в неразбираемо бръщолевене.

— Открихте ли оръжието… че обстоятелствата са необичайни… кой е извършителят… време на смъртта… съдебният лекар… улики… най-близките роднини?

Нахалниците ни последваха, но бързо се отказаха. С Хари затичахме към колата. Вратата на черния джип, паркиран наблизо, се отвори, отвътре изскочиха Данбъри и Ръката. Репортерката насочи микрофона към нас. Дребничкият оператор, издокаран с джинсово облекло, вървеше редом с нея, стъкленото око на камерата се насочваше ту към мен, ту към партньора ми, сякаш устройството недоумяваше към кого да се обърне.

— Кого виждат очите ми? — възкликна Данбъри. — Погитата!

— Какво е „поги“? — сопнах се.

— Съкращение от „полицай-гений“. Държа да получа интервю от най-добрите пазители на реда. Какви са резултатите от аутопсията? Необходимо ли е случаят да се разследва от СОППЛ?