Кинжалът на Медичите [bg]

И тогава някой ме потупа по рамото. Беше слаба жена, на около тридесет, с дълга разноцветна пола, светлосин жакет, слънчеви очила и шал, който почти изцяло покриваше правата й дълга до раменете черна коса. Имаше високо разположени скули, тънък нос и широка уста с чувствени червени устни. Косъмчетата на врата ми настръхнаха.

— Реб? — попита тя, плъзгайки пръст по дръжката на преметнатата през рамо голяма чанта.

Преглътнах с усилие и й подадох ръка.

Тя се ръкува сковано. Малката й длан бе ледена от страх. Зачудих се какво е подтикнало тази изплашена жена да излезе посред бял ден, за да обядва с непознат.

Попитах я за името й.

— Антония. — Гласът й бе на пушачка, като на Лорен Бакол6 като млада.

— Благодаря ви, че дойдохте, Антония — заговорих аз, опитвайки се да зърна очите й през черните очила. — Искате ли да поостанем тук и да поговорим… ако това ще ви накара да се почувствате по-удобно?

— Намирам се в опасност — прошепна тя. — И то сериозна.

— Вярвам ви.

Мъчех се да срещна очите й, вместо да се оглеждам за потенциално застрашителни особи. Настойчиво показвах, че единствената ми грижа е собствената й безопасност. Беше истина, но се безпокоях и за себе си. Освен това ми бе нужно да разбера какво знае.

— Искам да знам защо сте в опасност — започнах делово. — За да ви помогна по силите си. Не желая да ви навредя. Навярно тук сте на по-сигурно място, отколкото на лодка.

По-скоро почувствах погледа й, отколкото да видя очите й. Тя се завъртя на пета и бързо тръгна да пресича улицата.

— Да вървим.

Докато я настигах, забелязах, че е обута със спортни обувки. И двамата припряно се понесохме към пристана за лодки. Тя на няколко пъти притеснено се огледа през рамо.

След като размени две-три думи на италиански с един униформен служител на хотела, Антония се обърна към мен:

— Корабчето до ресторанта е отплавало на обяд. Можем или да се качим на ферибота, или да вземем частно водно такси. Второто е много по-скъпо.

— Такси — поръчах на момчето и подадох пари. Едно такси тъкмо се приближаваше.

Антония се спазари с лодкаря, набит мъж с голям нос и цигара, увиснала на долната му устна. Качихме се на борда и седнахме в задната част на открито.

— Е, Антония — опитах се да надвикам боботенето на двигателя. — Ще си свалите ли слънчевите очила? Не мога да видя очите ви.