Шадоу стрийт 77 [bg]

Марта беше свикнала с вида на Една до такава степен, че дори не забелязваше колко е нестандартен, но от време на време, както в момента, си даваше сметка, че роклите и приличат повече на театрални костюми. Седнала до масата за закуска със Сали Холандър, която пък бе облечена в избрана от самата нея униформа, състояща се от черен панталон и обикновена бяла блуза, Една изглеждаше ексцентрична, сладка и мила, приятно живописна, но определено ексцентрична.

Като отказа предложеното кафе с или без бренди, Бейли седна до масата срещу Сали и каза:

— Ще ми разправиш ли какво видя?

Широкото лице на домашната помощничка, осеяно с лунички, преди неизменно беше огряно от нежна руменина, а зелените й очи бяха весели и винаги със закачливо пламъче в тях. Сега кожата й беше посивяла, а живецът в очите й бе помръкнал. Треперенето на гласа й изглеждаше неподправено.

— Прибирах официалните чинии, онези с дупчиците по ръба и розите. Мернах нещо с периферното си зрение… нещо бързо и тъмно. В началото беше сянка като сянка, но не точно. Появи се от кухнята, дойде в килера и мина покрай мен към вратата на трапезарията. Високо, над два метра, и много бързо.

Една се наведе напред, поставила ръце на масата, и зашепна, сякаш се опасяваше, че силите на мрака може да разберат, че е наясно със съществуването им.

— Казват, че самият Андрю Пембълтън броди из това място, откакто отнел живота си.

Облегната на плота, Марта въздъхна, но никой не забеляза.

— Може да е истина, а може и да не е — продължи Една, — но дори на Шадоу Стрийт 77 да е пълно с ненамерили покой сенки като в гробище, това не е някоя от тях. Не е безобиден бродещ дух. Кажи му, Сали.

— Господ да ми е на помощ, страх ме е да говоря за това — промълви домашната помощничка. — Говоренето за такива неща може да се изтълкува като покана. Нали така казват, госпожице Една? Не искам да каня пак онова нещо, каквото и да е било.

— Знаем какво е било — каза Една.

Марта очакваше Бейли да й отправи красноречив поглед, но вниманието му остана насочено към домашната помощничка.

— Каза, че в началото приличало на сянка.

Сали кимна.

— Беше наситено черно. Без детайли. Но когато го погледнах, докато минаваше покрай мен… го видях ясно, както вас сега. На около два и половина метра от мен се обърна ме погледна, сякаш не ме беше забелязало дотогава и беше изненадано от присъствието ми. Като човек, но не съвсем. Имаше нещо различно във формата на главата, нещо странно, не мога да определя какво. Обаче нямаше никаква коса, също и вежди. Кожата му беше сива като олово. Дори очите му бяха сиви, без бяло, а ирисите бяха черни, черни и дълбоки като дуло на оръжие — тя потрепери и надигна подсиленото си кафе за утеха. После промълви: — Той… то… то беше слабо, но изглеждаше силно. Отвори уста с ужасните си сиви устни, зъбите също бяха сиви и остри. Изсъска и искаше да ме ухапе, сигурна съм в това. Изпищях и то се приближи до мен ужасно бързо, по-бързо от котка или дори от змия, по-бързо от всичко.