Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Шлепът мина под гигантската арка и Кайку почувства смазваща тежест в гърдите си при вида на някогашната бляскава столица.
Аксками крееше. Многолюдните улици, пищните градини, украсените с разноцветни мозайки площади, бляскавите куполи на храмовете, внушителните галерии и пъстрите бани бяха заменени от сиви сгради, потънали в призрачен сумрак, който обаче не се дължеше на черния облак, надвиснал над столицата. Този полумрак сякаш струеше от самите постройки, от покритите с капаци прозорци и обезцветените стени; някакво усещане за изтощение, примирение и поражение. Двете Сестри го усещаха като непосилно, тегнещо бреме.
Храмовете ги нямаше. Кайку ги потърси с поглед и откри, че на местата, където навремето се извисяваха разкошните и величествени сгради, сега се виждаха странни коруби от метал — изгърбени чудовищни съоръжения, от които стърчаха тръби, зъбчати колела и комини, бълващи зловонни изпарения. Взорът й се плъзна нагоре по хълма към Императорската цитадела и младата жена забеляза, че каменната молитвена порта, която нявга се издигаше на входа на Императорския квартал, бе съборена. Дори малките олтари по вратите на крайречните постройки бяха изчезнали, както и камбанките. Без религиозните атрибути, украсявали фасадите им, къщите изглеждаха занемарени и изоставени.
Вдясно от тях архипелагът на Речния район изглеждаше като куха черупка, изпразнена от някогашната си пъстрота и оживление. Кайку чу как спътничката й въздъхна тежко при вида на онова, в което се бе превърнал родният й дом. Грандиозният храм на Панузу бе разрушен и оставен на произвола на съдбата. Публичните домове и пушалните за опиум пустееха, а малкото хора, които вървяха по тесните му улички или се возеха в лодките, бяха облечени в убити тонове и сякаш не смееха да вдигнат поглед. Впечатляващата архитектура на сградите не се беше променила, ала сега изглеждаше по-скоро глуповато, отколкото екстравагантно — досущ като старица, облечена като млада жена.
— Мисля да отида да се преоблека — промълви Фаека. — Дори тази дреха изглежда прекалено ярка за този мрачен град.
Кайку кимна. Това наистина бе мъдро решение, ала тя подозираше, че беше преди всичко извинение за спътничката й да се уедини и да се вземе в ръце след видяното. Изострената чувствителност на Сестрата бе нож с две остриета и потискащата атмосфера на Аксками със сигурност й бе повлияла много по-силно, отколкото на Кайку.
— Намери Номору — извика тъмнокосата жена подире й, докато Фаека се отдалечаваше с бързи стъпки.
Когато стигнаха до пристанището, мъглата вече беше толкова гъста, че човек усещаше тежест в дробовете си, а Кайку се почувства омърсена само от досега с нея. Улиците около складовете гъмжаха от народ — покрай кейовете чакаха множество шлепове и по-малки плавателни съдове, около които се суетяха хамали, проскърцваха натоварени каруци, теглени от манкстуи, а търговците се пазаряха и спореха. Въпреки цялото това оживление обаче не се чуваха нито смях, нито викове — дори към хамалите се обръщаха с тихи заповеди и те изпълняваха мълчаливо задълженията си, без да си разменят обичайните ругатни и подвиквания. Всички бяха привели глави, съсредоточени върху конкретните си задачи, сякаш животът бе препятствие, което трябваше да преодоляват всеки изминал ден. И, както изглеждаше, те просто се бяха примирили с това.
Когато слязоха на сушата, Номору се присъедини към тях. Трябваше да минат през някои формалности — да подпишат регистъра на пътниците (с измислени имена), да покажат документи за самоличност (фалшиви) и да бъдат претърсени за оръжие. Един офицер от Черната стража ги попита по каква работа бяха дошли в Аксками и им напомни наредбите и законите, с които трябваше да се съобразяват — събиранията на повече от пет души и показването на религиозни символи или изображения беше забранено, а след залез слънце имаше вечерен час. Фаека и Кайку слушаха внимателно, като същевременно бяха нащрек заради Чаросплетниците, които се разхождаха наоколо и оглеждаха кейовете. Номору изглеждаше отегчена.
Намериха връзката си в Бедняшкия квартал, както бе уговорено. Водеше ги разузнавачката — тя бе израснала сред безкрайните войни между бандите, които се водеха из мръсните, белязани от мизерията улички на тази част от Аксками. Дори тук промяната беше очевидна. Жителите на този район винаги бяха недоволни, бързо се разгневяваха и се бунтуваха срещу тежкото си положение, вместо да се примиряват с него. Сега обаче улиците бяха пусти, а вратите — здраво залостени. Малкото хора, които жените видяха, бяха станали кожа и кости и явно умираха от глад. Столицата също страдаше от недостиг на храна и, както винаги, най-бедните бяха първите жертви на бедствието.