Още един скандал

— Забрави ли? Онази нощ?

Той не говореше за нощта, в която се срещнаха. А за нощта, в която се любиха.

— В твоето собствено легло, скъпа. Любих те в твоето моминско, украсено с финтифлюшки, панделки и джувки девствено легло. Помниш ли? Крачеше из стаята като валкирия, защото още беше бясна на дързостта ми да разруша илюзията ти за сър Галахад, и бясна на себе си, задето вдигна сцена. А аз влязох през прозореца.

— Опитах се да те избутам.

— От втория етаж, да. Скъпа, дивата ти необузданост ме възбужда. Когато хапеш и дращиш… Още имам белези на рамото, където ти заби ноктите си. — Присмехулният му глас събуждаше спомена. — Твоята свирепост — ти я мислеше за гняв.

— Беше гняв.

— Беше страст.

Мадлин нямаше да спечели тази битка. Не беше разпознала нищо от буйния вихър усещания, връхлетял я онази нощ. Всяка емоция беше нова и непозната, тръпчива като младо вино, което удря в главата. Онази нощ тя не беше на себе си… или по-скоро не беше онова, което мислеше, че е.

— И ти беше разярен.

— Просто кипях. Да мислиш, че можеш да отречеш всичко между нас…

— Нищо не съм отричала. — Защо Гейбриъл се държеше така? Защо й говореше тези неща? Защо придаваше такъв ореол на миналото? — Помежду ни нямаше нищо. Нищо, което да е истинско.

— На мен ми се стори, че мислиш другояче, когато обви крака около кръста ми, за да поемеш докрай всеки мой тласък.

— Мълчи. — Тя се опита да запуши ушите си.

Гейбриъл улови китките й и свали ръцете й долу. Дъхът му галеше ухото й, подрезгавелият му глас беше невероятно дълбок.

— Когато екстазът ти дойде, тялото ти ме сграбчи и приласка както никоя друга.

— Не ми говори за другите! — Мадлин опита да се отскубне от хватката му.

— Ревнуваш ли, скъпа?

Как мразеше тази усмивка на лицето му!

— Ти нямаш равна в страстта си. — Без да пуска китките й, той изви ръцете й, за да я задържи в прегръдката си. — Никога няма да забравя звуците, които издаваше — не някакви си тихички стенания, а цели викове на удоволствие. Помислих си, че баща ти ще разбие ключалката и ще ни принуди да минем под венчило с пушката си.

— Татко не си беше у дома.

— Не, разбира се. На него за нищо не може да се разчита. Този подлец както винаги съсипа всичко — добави Гейбриъл с огорчение, извиращо от дълбините на душата му.

— Ти съсипа всичко, не той.

— Отново се залъгваш. Баща ти ни раздели. Твърдиш, че аз съм виновен за раздялата ни, но той остави белези по душата ти.

Това късче истина се вряза толкова дълбоко в сърцето й, че тя затаи дъх от болка.

— Лъжите ти са възмутителни!

— Така ли? — Той я гледаше в огледалото както котката гледа в мишата дупка.

— Добре де! — Тя опита да се откопчи. — Заради баща си не понасям хазарта. Но това е здрав разум. Видях какви поражения нанася комарът.

— Само ако човек не умее да се въздържа. Виждала ли си ме някога да губя контрол? — Гейбриъл се изхили и сам си отговори: — О, да. Веднъж…

Предателското й тяло, зажадняло за милувките му, полудяло от близостта му, реагира… на гледката в огледалото. Той беше прекалено умен за нея. Докато я държеше по този начин, те виждаха едно и също нещо: неистовата руменина по страните й. Гърдите, които се изсипваха от деколтето на семплата й синя рокля. Тръпката, която пробягна по гръбнака й.