Още един скандал

— Що за претенция? — Сякаш не знаеше!

— За това, че си моя. Не си ли спомняш, скъпа? — Той се наведе към нея и си пое дъх, сякаш запаметяваше мириса й. — Претенцията ми от онази нощ, когато ти вдигна възхитителна сцена в Алмак.

Разбира се, че помнеше. Дори сега сърцето й ускори ритъма си.

— Не признавам ничии претенции.

— Очевидно, защото в противен случай нямаше да ме напуснеш, след като ми се отдаде.

— Ти ме насили!

— Залъгваме се, а? Ти си невероятна пъзла. Винаги си била пъзла, но го криеш толкова добре. — Гласът му стихна до шепот: — Дори мен заблуди.

— Не съм пъзла!

— Отчаяна страхливка.

— Как можеш да говориш така?

— Как можеш да кажеш, че те насилих? В първия момент ме блъскаше по гърдите. Във втория ме сграбчи и ме захапа, ей тука, за устната. — Той докосна ъгълчето на устата си. — Текна ми кръв.

Гърдите й се вдигаха и спускаха, докато тя безразсъдно се взираше в миналото.

Тогава искаше да го нарани. Да го накаже с болката, която той й беше причинил. Нарече го мерзавец. Комарджия. Сграбчи главата му с две ръце, зарови пръсти в косата му и го захапа. Той изруга, опита да се отдръпне, да си възвърне контрола. Но тя го стисна още по-здраво, облиза малката капчица кръв и изведнъж те се търкаляха на леглото и разкъсваха дрехите си.

Тогава беше полудяла.

Сега погледът й се спря върху гърлото на Гейбриъл, кафяво и гладко, и върху валмата косми, покриващи горната част на гърдите му.

— Една от природните ти дадености, на която най-много се възхищавам — изключвам великолепното ти тяло — е упорството, с което отказваш да видиш фактите пред очите си.

Мадлин погледна лицето му. Той да не й се присмиваше? Но не. Познаваше характера му.

— Роди ли детето ми?

— Не!

— Не ме лъжи, Мадлин.

— Не. Започна ми… Преди да напусна Англия, знаех, че не съм заченала.

— Какъв късмет си извадила. — Той се навъси.

Съвсем не. В момент, когато повечето жени биха се молили на господ за месечното си кръвотечение, тя се разрева, когато редица признаци известиха началото му… и си внуши, че реакцията й е чисто женска емоция. А не любовна мъка. Не отчаяние и печал.

— Четири години се чудих — каза той. — Като последен глупак мислех, че ще се прибереш. Когато разбрах, че съм грешал, вече беше твърде късно. Не можех да те настигна, а се наложи… — Той внезапно млъкна и я притисна още по-натясно в ъгъла. — Какво щеше да направиш, ако беше открила, че си бременна? Или не си го обмисляла? Това да не е признак на прехвалената ти зрялост?

— Щях да се завърна в Англия и да се оженя за теб. — Отговорът й беше непоколебим, защото бе обмислила такъв вариант. Коя жена не би го обмислила? Колкото и да й беше омразна идеята, тя щеше да се завърне, да се ожени за него… и да е нещастна до края на дните си.

— Това първият правилен отговор, който ми даваш.

— Но не го дадох на теб.

Той я наблюдаваше, едното ъгълче на устата му се изви нагоре. Щеше й се да запищи. Вместо това се опита да се изплъзне.

Той я хвана, преди да е направила две крачки. Застана зад нея, улови я за раменете, бутна я към огледалото и я накара да се види.