Тарзан и съкровищата на вълшебния град
- Автор: Бъроуз Едгар
- Серия: Тарзан #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тарзан и съкровищата на вълшебния град». Краткое содержание книги:
Тарзан и лъвовете така шумяха, че никой от тях не чуваше нищо друго освен концерта, който сами си бяха уредили. Човекът маймуна не почувства как към него се носи стремглаво огромна маса. Той се опомни чак когато спасението изглеждаше невъзможно. Обърна се рязко и видя носорога Буто, готов да го нападне. Мигновено отскочи и заби копие в гърдите му. Борбата беше почти равна. От едната страна — тежко копие с железен връх и могъщи човешки мускули, от друга — колосалната сила на Буто и бързината на нападението му. Като хвърли оръжието си, Тарзан направи един голям скок и прескачайки големия корав рог, се намери на гърба му. Мъничките свински очи на носорога засвяткаха яростно. Той забеляза лъвовете и бясно се хвърли към тях. А Тарзан с лек скок се хвана за омотана мрежа от пълзящите растения и се озова на едно дърво. Единият от лъвовете беше подхванат от могъщия рог на обезумялото животно и за минута бе разкъсан. Другите шест се нахвърлиха върху носорога, захапвайки го. Отвисоко Тарзан наблюдаваше горещата схватка с огромно удоволствие. За него това забавление имаше стойността на театрално представление или на конно състезание. Отначало на Тарзан му се струваше, че победител ще бъде Буто. Той беше приключил с четирима от враговете си, а другите трима беше ранил, когато подви крака и се срина на земята. Колосалната маса се затресе и замря завинаги. Тарзан с удоволствие отбеляза, че и той има дял в тази пирова победа. Слезе долу. Като го видяха, ранените лъвове, ръмжейки, се отдалечиха от мястото на битката. Тарзан измъкна копието си от тялото на Буто, отряза си един къс месо и потъна в мрака на джунглата. За него всичко беше свършило и той нямаше да се върне повече към тази случка просто защото това беше част от неговото ежедневие.
XII
Ла иска да отмъщава
Като описа един кръг в джунглата, Тарзан излезе отново на реката, само че на друго място. Пи вода и пак се покачи на едно дърво. Той ходеше на лов, съвършено забравил миналото и без мисъл за бъдещето. А по това време през тъмните джунгли, през откритите поляни и широки ливади се точеше една мрачна процесия, чиято цел беше да го залови. Петдесет страшни, космати мъже, с криви, къси крака, въоръжени с ножове и големи тояги, вървяха след прекрасна полугола жена. Това бяха Ла, върховната жрица на Огнения бог, и нейните петдесет жреца, тръгнали на далечен път, за да търсят дръзкия грабител на жертвения нож.
Никога по-рано Ла не беше прекрачвала каменната стена на град Опар, не бе имало такава причина. Изчезна жертвеният нож! Предаван от ръка на ръка, от поколение на поколение, произлизащ от загиналите атланти, той беше символът на нейната власт и авторитет. Изчезването на скъпоценната корона или държавния герб на Англия не би довело британския крал до такова голямо отчаяние, в каквото изпадна Ла след кражбата. Тя беше господарка на жалки остатъци от велик народ, на изродените деца на най-старата цивилизация. Когато Атлантида преди много хиляди години с всичките си могъщи градове, цъфтящи полета, велика култура, развита търговия потънала във водите на Атлантическия океан, тя погребала целия свой народ с изключение на една група колониалисти, които работели в златните рудници на Централна Африка. От тях, от техните роби и последвалите чифтосвания с големите човекоподобни маймуни произлезли мъжете на Опар. Но дали вследствие на естествен подбор или по прищявка на съдбата и природата истинският вид на атлантите се е запазил в жените, произлезли от принцеса с царска кръв, която живеела в Опар по време на великата катастрофа. Една от нейните потомки беше Ла.