Песента на гарвана
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Искра Мечкуева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Песента на гарвана». Краткое содержание книги:
— За мен нещата са различни! Съвсем различни, Карлсън Рейвън! — натърти отчетливо Жана. — За мен ти си най-добрия човек, когото някога съм срещала, Гарване. И това е единственото, което ме интересува и има някакво значение. Това мое отношение и твърдо убеждение няма да се промени, независимо дали се намирам в залива Тотем или на обратната страна на Луната. Самата мисъл, че са те лишили от любовта, която всяко човешко същество заслужава, че никой не е оценил неизмеримите достойнства, които притежаваш, направо ми е противна.
Думите излизаха на пресекулки, задавени от буцата, заседнала в гърлото й. Жана се обърна бързо назад, клекна и остави нежно бодливата твар в скалния му дом. Нетърпеливо избърса бликналите сълзи с ръкава на дебелия вълнен пуловер, който бе облякла. Пуловерът беше влажен, миришеше едва доловимо на море и на мъжа, който го бе носил, преди да й го даде, за да я предпази от студа.
— Жана.
Гласът на Гарвана бе дрезгав, пропит с дълбока нежност. Личеше, че трудно сдържа вълнение си. Подаде й ръка, за да се изправи, после улови брадичката й с мазолестата си отрудена ръка и обърна лицето й към себе си. Понечи да каже нещо, но като видя сълзите в очите й, нещо стегна гърлото му и думите замръзнаха на устните му. Наведе се и докосна клепачите й с устни. Усилието, което му костваше да спре след тази обикновена, нищо не значеща целувка, направо го уплаши. Бавно пусна брадичката й, после прокара нежно пръсти по нея, сякаш я очертаваше.
— Не мисли, че съм бил нещастен — каза тихо той. — Според традициите на племето хайда, децата принадлежат на майките и с възпитанието на момчетата се занимават най-вече братята на майките, а не бащите. Аз бях отгледан от моя чичо — такъв е обичаят на моя народ.
— А майка ти? — попита нервно Жана. Знаеше, че не трябва да човърка раната, но някаква необяснима сила сякаш я тласкаше да продължава да разпитва.
— Когато станах на шест години, майка ми вече не беше в състояние да се грижи за себе си, камо ли за своя син. Пропи се напълно, като че ли пиянството й продължаваше двадесет и четири часа в денонощието. Тогава чичо ми ме осинови — така повелява неписаният закон на моето племе, а и законът на Канада. Това стана четири години преди смъртта на майка ми. Еди, моят чичо, е добър човек — силен, сърдечен и мил — продължи да разказва Гарвана с плътния си глас. — През лятото лови сьомга, а през зимата вае идоли от глина, древни и уникални, какъвто е и езикът на моите прадеди. Сигурен съм, че ти ще харесаш Еди. И Еди ще те хареса. Той никак не понася жените, които нямат куража да бродят из островите, докато се вихри буря — според него те са големи глезли.
Жана се вгледа напрегнато в него. Усещаше вълнението, което се криеше в простичките думи. Разбра, че неслучайно й разказва за родителите си — или по-точно за родителите, чиято ласка не бе познал. Черните му искрящи очи я привличаха неудържимо и тя с мъка се сдържа да не се хвърли в прегръдките му, умолявайки го да забележи жената в нея. Съзнаваше обаче, че подобно действие би я подложило на ужасно унижение. Даже и да допаднеше на чичо Еди, бе повече от очевидно, че Гарвана си падаше по меланхоличните, деликатни като порцеланови статуетки блондинки, наметнали на раменете си копринен шал с цвета като загадъчните си синьо-зелени очи.
— Мислиш ли, че Еди ще събере достатъчно кураж, за да опита супа от морски таралежи? — подхвърли закачливо Жана, надявайки се искрено, че попресилената й усмивка ще остане незабелязана от Гарвана.
Той внезапно се засмя и мрачните, остри черти на лицето му сякаш се облагородиха.
— Изгарям от нетърпение да разбера.
Смехът на Гарвана я разтърси като ураганен вятър, вихрещ се над бурното море. Бързо се обърна и насочи поглед към морето. Вълните с рев се разбиваха в скалистия бряг. По всичко личеше, че се задава новият пореден пристъп на бурята.
— Още колко време ни остава?
— За супата ли?
— До бурята.
Погледът му проследи нейния. Намръщи се, като видя плътната, оловносива завеса от облаци, която напредваше към тях, носена от пронизващия вятър.
— Точно колкото ни трябва, за да се доберем до корабчето, при малко повече късмет. Да ме вземат мътните дано! Къде по дяволите ми е акъла?! Желязно правило в такова време е да не се обръщаш с гръб към морето.