Песента на гарвана

— Значи, в днешното меню — никакви супи от морски таралеж!

— Никакви.

— А какво ще кажеш да го опитаме суров?

— А ти какво ще кажеш за порция суров пясък?

— Орлите ядат морски таралежи — не пропусна да отбележи Жана. Припомни си с какво учудване видя един млад плешив орел, кацнал на пън, да си похапва морски таралеж с огромно удоволствие.

— Аз съм от групата на гарваните, не на орлите.

Закачливите пламъчета изчезнаха от очите на Жана — заискряха с нескрито любопитство. Тя искаше — имаше нужда — да знае всичко за Гарвана.

— Какво каза?

— Хората от племето Хайда са разделени на две групи — Гарвани и Орли. Майка ми беше Гарван, следователно и аз съм Гарван.

— Както разбирам, в племето Хайда господства матриархално общество, така ли?

— До известна степен… — Усмивката на Гарвана бе доста кисела. — И по-добре. Баща ми се е казвал Карл, бил шотландец — състезател по спортен риболов. Благоволил да изчезне, веднага щом сьомгата отплувала оттук. И така съм станал Карлсън Рейвън.

— А той разбрал ли е, че майка ти е бременна? — попита Жана.

Въпросът се изплъзна сам от устните й и тя мигновено осъзна, че любопитството й бе направо безобразно — минава всякакви граници на благоприличието. Но просто не можеше да се пребори със себе си. Изпитваше нужда да узнае всяка подробност, свързана с този мъж, за съжаление, в ущърб на доброто възпитание.

— Съмнявам се — отвърна Гарвана и сви рамене. — Не съм и много сигурен, че нещо би се променило, ако беше разбрал. — Гарвана се поколеба за миг, но после продължи спокойно. — Баща ми намерил майка ми в някакъв бар. На нея никога не й стигаха парите за пиене, защото пиеше много.

Очите на Жана блеснаха от напиращите неочаквани сълзи и станаха сребристосиви. Сети се за своя татко. Колко много се гордееше със силните си синове и пъргавата дъщеря! И колко бе привързана самата тя към цялото си семейство. А Гарвана бе израснал сам, без онази родителска обич, без топлината на семейното огнище — тъй необходими за всяко дете.

— Господи, не мога да повярвам! Каква несправедливост! — прошепна тя. — Колцина мъже биха били готови да извършат престъпление, за да се сдобият със син като тебе, а де не говорим за това, че всяка майка би била повече от горда, че те е носела в утробата си в продължение на девет месеца.

За миг Гарвана затвори очи — дълбокото вълнение и съпричастието, което съзря в погледа й, го трогна до дъното на душата му.

— Всъщност, не мисля, че е така… — каза накрая глухо. Отвори широко черните си пронизващи очи. — Все пак, аз съм хайда, индианец. Може би тук, в залива това няма никакво значение, особено се сега, но извън този затворен и забравен свят, това е адски важно. — С широк жест огромната му ръка посочи останалия свят.

Жана поиска да възрази, но замълча. В думите на Гарвана се криеше много истина. Не й харесваше, но като човек, който бе стъпил здраво на земята, не можеше да я отрече. Помисли си, че тази истина й е противна, че я ненавижда. Чувството, което я разтърси до дъното на душата, замъгли погледа й, превръщайки очите й в тъмносиви, почти черни като неговите. Мисълта за безрадостното детство, лишило Гарвана от топлина и обич, за тесногръдието, с което по-късно околните гледаха на него, буквално я вбесяваше. С усилие потисна напиращите гневни думи.