Песента на гарвана

— Ако можех — каза Гарвана — щях да накарам вятъра да повтаря името ти винаги и навсякъде, а обвитата с мъгла гора щеше да е създадена, само за да подхожда на очите ти. Но аз не съм художник, нито бог. Аз съм само един гарван с дрезгав глас, който лети над опустелия Едем и плаче горко за онова, което искаше да има повече от всичко на света — толкова много, че се боеше да повярва, когато накрая го получи.

Протегна ръце и обви с едрите си длани лицето на Жана. Ръцете му потръпнаха, когато се докоснаха до нежността и топлина, което то излъчваше.

— Не зная толкова красиви песни, с които да запълня мълчанието ти, не познавам други светове, в които да повторя твоя образ, не мога да намеря подходящи думи, за да ти кажа, че ти си другата половина на моята душа.

— Гарване — прошепна Жана с треперещ глас. — Не са ми нужни специални подаръци или песни или каквото и да е то — нищо друго, освен теб! Само ти, Гарване. Обичам те.

Думите й пронизаха душата Гарвана, струваше му се, че се преражда.

Той грабна Жана в ръцете си, вдигна я високо, притисна я към себе си — със силата си, с нежността, с прошепнатите думи й каза колко много я обича. Безмълвният й отклик и изповед за нейната безмерна обич бе във всяко докосване, във всяка глътка въздух, в жизнената топлина, с която го обгръщаше.

Зад тях и последните следи от стъпките, водещи към рая, потънаха в мъглата и морето, огряно от сребърна луна. Но нито Жана, нито Гарвана забелязаха това. Бяха намерили своя Едем — той единствен имаше значение за тях и щяха да го задържат завинаги.