Космическият език (Мистичните учения на суфиите)
- Автор: Хан Хазрат Инайят
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефка Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Космическият език (Мистичните учения на суфиите)». Краткое содержание книги:
Ако душата се чувства отделна от другите същества, тогава може ли да се чувства с Бога? Не. Душа, пленена от лъжовна концепция, душа, която не вижда, че бариерата между нея и света не съществува, как може такава душа да премахне бариерата между себе си и Бога, когото все още не познава? Вярата на такава душа в Бога, доколкото съществува, в крайна сметка, е само концепция. Това е, на което ни учи свещеникът това е, което знаем, защото родителите са ни казали, че има Бог — и това е всичко. Такъв човек допуска, че някъде има Бог, но във всеки миг е подложен на опасността да промени своята вяра. За съжаление, колкото по-силно се развива интелектът, толкова по-надалеч остава вяра. Вяра, която е плод на чист интелект, не може да се задържи дълго, с нея не може да се стигне далеч. А голямата ни мисия в живота може да се изпълни само посредством осъзнаването на вярата. В книгата „Таян“ има следния израз: „Свалянето на покровите от душата води до откриване на Бога.“
Как може душата лесно да се отдели от ума и тялото по време на смъртта, когато в живота човек не може да се отдели от своите мисли, навяващи депресия, печал и разочарование. Предишният човек е заключил сърцето си щастливи и тъжни впечатления, предразсъдъци и ненавист, любов и преданост — всичко, което е преживял. Ако егото ни държи заключени в своя затвор, то взима тази тъмнина със себе си и има само един начин да се освободи от нея — осъзнаването на истината: кои сме ние!
Самото Его никога не се разрушава, единствено то остава живо и живее вечно. В познаването на егото се заключава тайната на безсмъртието. Когато в „Гаян“ четем: „Смъртта умира, а животът живее“, именно егото е живот, а лъжовното негово състояние е смърт. Лъжовното трябва да отпадне, а реалното — да живее вечно. Така е и с живота: истинското живо същество е егото, то живее, а всичко, което заимства от различни планове и сфери и в което се загубва — всичко това изчезва. Нима не откриваме в това нашето собствено същество? Нещата, които не му принадлежат не остават в тялото — нито в кръвта, нито във вените — никъде. Тялото няма да ги съхрани, то ще ги отхвърли. Аналогично е и във всички други сфери — душата не приема онова, което не й принадлежи. Всичко външно тя държи отвън. Принадлежащото на земята остава на земята — душата го отхвърля. А „разрушаване на егото“ е просто дума. Всъщност това не е разрушение, а отваряне.
Много често хората се страхуват да четат будистки книги, където интерпретацията на състоянието Нирвана се обяснява като „унищожение“. Никой не би искал да бъде унищожен и хората много се страхуват, когато прочетат тази дума. Но това е дума. Същата дума на санскрит звучи много красиво — Мукти. Суфиите го наричат фана. А ако го преведем на английски, думата ще бъде унищожение, но истинското значение на тези думи е „преминаване в“ или „преминаване през“. Да се премине през какво? Да се премине през лъжовната концепция, която ни е спъвала по пътя, да се освободим от нея, за да достигнем до истинската си реализация, до на истинското осъзнаване, до истинското осъществяване на мисията ни на този свят.
Глава 12
Ум и сърце
Има четири компонента: воля, разум, памет и мисъл, които заедно с петия, главен компонент — егото — съставят сърцето. Тези пет компоненти могат да бъдат наречени сърце. Наричайки сърцето с различни имена, ние правим разделение — определяме това, което на повърхността „ум“, а което е в дълбочина — „сърце“.
Ако си представим сърцето като един светилник, светлината, бликаща от него, го превръща в дух. Наричаме го светилник, когато не е запален, когато има светлина, забравяме думата „светилник“ и го наричаме светлина. Когато определяме сърцето като дух, все едно го определяме светилник, бликаща от светилник, всъщност думата „дух“ означава „същността на всички неща“. Светлината, същността и живота, от която произлиза всичко това е духът. Ние използваме думата „дух“ в неговия ограничен смисъл, както използваме и думата светлина и за слънцето, и за всепроникващата светлина, а духа и за светлината на лампата. Определяме сърцето като анатомичен орган, разположен в гръдния кош. Той е орган, най-възприемчив към чувства и естествено, когато човек не може да схване идеята за сърце вън от тялото, той я постига като идея за сърце, което е част от физическото му тяло. Това е отделно от споменатите по-горе четири компонента: воля, разум, памет и мисъл. Сърцето е подобно на четирите пръста и палеца. Четирите са ни изконно дадени, а Егото е нещо наше реалност, то пази и дава убежище на четирите способности. За да го разграничим ида го определим като нещо отделно, ние го наричаме его. Разликата между мисълта и въображението се корени във факта, че въображението и фантазията са автоматична работа на ума. Ако умът е фин, и въображението е фино, ако умът е плътен, имаме грубо въображение, ако умът е прекрасен, прекрасно е и въображението. Мисълта също е въображение, но въображение удържано, контролирано и направлявано от волята. Затова когато казваме: „Той е дълбоко мислещ човек“, това означава, че този човек мисли и говори не под въздействието на импулса, а зад всичко, което прави, стои силата на волята му, която контролира и направлява активността на ума.