Космическият език (Мистичните учения на суфиите)

Това, което човек познава най-добре, е своето тяло. Затова нарича, отъждествява себе си със своето тяло. Ако попитат едно дете: „Къде е момчето?“, то ще посочи своето тяло — това е тази част от него, която то може да види или да си представи.

Това формира в душата определена концепция. Душата усвоява това разбиране и след това всички предмети, лица или същества, цветове или линии се наричат с различни имена, защото душата не ги възприема като себе си. Тя вече има концепция за себе си — идентифицира се тялото си, защото първо него е опознала и си е въобразила, че опознава себе си. Всички останали неща душата вижда чрез своя носител — тялото и ги определя като нещо отделно, различно от себе си.

По такъв начин в природата се създава двойственост, от която произлизат „аз“ и „ти“. Но „аз“ е първата концепция на душата, с която тя е ангажирана изцяло. С всичко останало е ангажирана частично. Всичко останало назовава в съответствие със своето отношение и връзка с него. Взаимоотношението между „аз“ и „ти“ тя установява в съзнанието, наричайки го „мое“ — например „ти си мой брат“. „ти си моя сестра“ или „ти си мой приятел“. Това разбиране поражда взаимоотношения, родство и в съответствие с тези взаимоотношения другият обект стои по-близо или по-далече от душата (от теб).

Всички преживявания, които душата има във физическия свят, в менталните сфери създават някакъв свят около нея. Душата живее в самия негов център, като нито за миг не чувства, че нещо се явява като „аз“. Това „аз“ тя е получила и е отдала в плен на своето тяло. За всичко останало душата мисли като за нещо друго, нещо различно — „това е заедно с мен, това ми е скъпо, затова аз съм свързана с него, то ми е много близко, но това не съм аз“. „Аз“ стои като отделна същност, задържайки, събирайки всичко, което получава човек и което изгражда неговия собствен свят.

От степента, в която човек се ситуира в живота, концепцията за Аз-а става по-богата. Тя се разширява и човек изведнъж вижда, че „не само тялото, но и мисълта, която аз мисля, е моя мисъл; въображението е мое въображение; моите чувства също са част от моето същество и аз съм не само тялото, но и ума“. Чрез тази следваща стъпка, направена от душата по пътя на осъзнаването, тя започва да осъзнава, че Аз-а не е само физическо тяло, но и нещо друго. Това осъзнаване води заставя човека да проумее, че Аз-а е дух, или по-точно — тяло, ум и чувства, взети заедно. С тях човек определя, отъждествява себе си, когато заявява: Това съм аз!

Когато душата отиде по-нататък по пътя на знанието, тя започва да усеща и да чувства склонност да определи себе си — „аз съм сам“. Изпитва чувство на самота, но в същото време, всички неща, с които се отъждествява, не са такива, каквито изглеждат. И в деня, когато тази идея се роди в сърцето на човека, той започва пътешествие по пътя на истината. Тогава възниква процес на анализиране и той открива, че „това е моята маса, а това е моето кресло“. Всичко, което нарича мое, принадлежащо на мен, в действителност не е моето „аз“. След това започва да осъзнава, че: „Аз отъждествявам себе си с това тяло, но това тяло не съм аз, а то е моето тяло толкова, колкото това е моята маса, моето кресло, моята ваза. Значи, съществото, което казва «аз», в действителност е нещо друго: то е нето използващо тялото за собствени нужди, но самото тяло е само инструмент“. И човекът мисли: „Ако това, което наричам тяло, не съм аз, тогава какво е аз?“ Но пак продължава да казва моето въображение, моята мисъл, моето чувство. А всъщност мисълта, чувството или въображението не са истинското аз. Това, което наричаме аз, остава същото дори след като човек е забелязал лъжовното тъждество.