Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
На сутринта цялата миришех — едно през друго — на виолетки, одеколон, мускус и амбра. И четирите велики сили — Англия, Русия, Франция, Италия — ги държах ей тук, тук, на гърдите си, и ги подрусвах ей така на!
И мадам Ортанс разтвори късичките си пълни ръце и ги размаха нагоре-надолу, сякаш подрусваше някакво бебе на коленете си.
— На, ей тъй, ей тъй! И когато се съмна, започнаха салютите, на, заклевам се в честта си, започнаха салютите и една бяла лодка с дванайсет гребци ме взе и ме откара отсреща в Ханя…
Тя извади кърпичката си и започна да плаче безутешно.
— Бубулино моя! — извика Зорбас силно развълнуван. — Затвори очичките си… Затвори очичките си, злато мое, аз съм Канаваро!
— Долу ръчищата си, ти казвам! — измърмори гальовно домакинята ни. — Виж го ти, има и лице! Къде са ти златните еполети, тривърхата шапка, напарфюмираната брада? Ах! Ах!
Тя стисна нежно ръката на Зорбас и продължи пак да плаче.
Захладя. Замълчахме. Морето отвъд тръстиките въздишаше сега тихо, нежно. Вятърът беше утихнал, слънцето залезе. Две охранени гарги преминаха над нас и крилете им изсвистяха, сякаш се раздра коприна — копринената ризка, да речем, на една певачка.
Привечерта падаше като златен прах и посипваше двора. Къдрицата на мадам Ортанс пламна и заигра немирно от вечерния ветрец, сякаш искаше да избяга, за да разпростре пожара и върху съседните глави. Полуоткритите й гърди, разтворените й, старчески пълни колене, бръчките на шията й, продънените й чехли, всичко се заля в злато.
Старата ни сирена потръпна. Притвори зачервените си от сълзите и виното очички и започна да поглежда ту мен, ту Зорбас, който с пресъхнали кози устни не откъсваше поглед от пазвата й. Тя гледаше и двама ни въпросително — мръкнало се беше вече съвсем — и се мъчеше да различи кой от двама ни беше Канаваро.
— Бубулино моя — мъркаше й страстно Зорбас, а коляното му беше вече яхнало нейното, — няма бог, няма дявол, не се притеснявай. Вдигни главицата си, опри буза на ръчицата си и подхвани маането… Да пукне смъртта!
Зорбас беше пламнал! С дясната ръка сучеше мустак, а с лявата посягаше към замаяната певачка. Говореше с пресечен дъх, очите му бяха помътнели. Навярно не виждаше вече пред себе си тази нацапотена балсамирана старица, а целия „женски род“, както обикновено наричаше той жените. Индивидуалността изчезваше, лицето се заличаваше, млада или развалина, красива или грозна, всичко това се превръщаше в незначителни нюанси; зад всяка жена се възправяше, строго, свещено, изпълнено с тайнственост, лицето на Афродита.
Това лице виждаше Зорбас, с него говореше, него желаеше, а мадам Ортанс беше само една мимолетна прозрачна маска; и Зорбас я разкъсваше, за да целуне вечната уста.
— Изпъни снежнобялата си шия, злато мое — продължаваше умолително, задъхано гласът му, — изпъни снежнобялата си шия, карай маането!
И старата певачка опря много странствувалата си, напукана от пранета ръка на бузата си и очичките й се премрежиха; проточи тъжен, възгруб глас и поде любимата си, безброй пъти пята песен, като гледаше — тя беше вече направила избора си — с премрежени очи Зорбас.
Зорбас скочи, донесе отвътре сандура, седна по турски на земята, смъкна покривката му, постави го на коленете си, протегна ръчищата си.
— Охо! Охо! — изрева той. — Вземи нож, та ме заколи, Бубулино моя!
И когато започна да се спуска нощта и Вечерницата се отърколи на небето, и се разнесоха съучастническите, подмамващи звуци на сандура, мадам Ортанс, натъпкана с кокошка с ориз и бадеми, задушени с вино, се отпусна тежко на рамото на Зорбас и въздъхна. Погали се лекичко о кокалестите му плещи, прозя се, въздъхна отново.
Зорбас ми направи знак, сниши глас:
— Пламнаха й мераците, началство! Разкарай се!
IV
Съмна се, отворих очи и видях, че Зорбас седи насреща ми по турски на края на леглото си и пуши, потънал в дълбок размисъл. Беше устремил малките си кръгли очи в отсрещното прозорче, което бе почнало да става млечнобяло от светлината на утрото. Очите му бяха подути, голият му кокалест врат се проточваше дълъг, необикновен, като на хищна птица.
Бях се оттеглил рано от гуляя снощи и го бях оставил сам със старата сирена.
— Отивам си — казах аз, — приятно прекарване, Зорбас! И здраво дръж!