Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Тя говореше завалено гръцки, объркваше сричките, искаше да каже „навархос“, а казваше „навракос“8, въстанието (епанастасис) наричаше възкресение (анастасис). Но, да е живо и здраво винцето, напълно я разбирахме и ту едва сдържахме смеха си, ту пък — бяхме си доста сръбнали — се просълзявахме.
— И тъй (горе-долу такива приказки ни разправяше старата сирена в благоуханния си двор), и тъй, мен, дето ме гледате, какво бях, ах! От голяма по-голяма! Не, не бях от тия, дето са по кафе-шантаните; аз бях прочута артистка и носех копринени комбинезони с истински дантели. Но любовта…
Тя въздъхна дълбоко. И запали нова цигара от огънчето на Зорбас.
— Влюбих се в един „навракос“. Крит отново беше „възкръснал“ и флотите хвърлиха котва в Суда. След няколко дни хвърлих котва и аз. Ех, какви салтанати! Да можехте да видите четиримата „навракос“ — на Англия, на Франция, на Италия и руснака! Целите в злато, с лачени обувки и пера на главата! Като петли. Големи петли, по 60 до 70 оки единият — разглобиха ме. И какви бради! Къдрави, като същинска коприна — черни, руси, сиви, кестеняви, и как само ухаеха! Всеки си имаше своята миризма и по това ги различавах нощем; англичанинът миришеше на одеколон, французинът — на виолетки, руснакът на мускус, а италианецът беше луд по амбра! Какви бради, боже господи, какви бради!
Често пъти седяхме и петимата в „навракидата“ (флагманския кораб) и говорехме за „възкресението“ (въстанието), всички разголени. Аз бях само по една копринена ризка, която полепваше по тялото ми, защото я заливаха с шампанско. Лятно време, нали знаеш! Говорехме, значи, за „възкресението“, сериозни приказки, а аз улавях брадите и ги молех да не обстрелват горките критянчета. Гледахме ги с бинокъл, там горе на едни чукари близо до Ханя; виждаха се малки — малки като мравки; с едни такива сини гащи и жълти ботуши. И викаха, викаха: „Да живее! Да живее!“, имаха и знаме…
Тръстиките, които образуваха нещо като ограда около двора, се разклатиха. Старата победителка на адмирали млъкна уплашено; сред тръстиките проблясваха малки хитри очички. Селските хлапета бяха подушили гуляя и ни подслушваха.
Куртизанката понечи да се надигне, но не успя — беше си доста хапнала и пийнала, и отново седна запотена. Зорбас грабна от земята един камък — децата се пръснаха с дюдюкания.
— Разправяй, сирено моя, разправяй, злато мое! — каза Зорбас, като примъкна стола си към нея.
— Казвах, значи, на италианеца, пред когото имах повече смелост; хващах го за брадата и му казвах: „Канаваро мой — така се казваше, — Канаваренцето ми, не прави бум-бум! Не прави бум-бум!“
Колко пъти, да знаеш, аз, дето ме гледаш, съм спасявала критяните от смърт! Колко пъти само топовете бяха готови, а аз стисках брадата на „навракос“ и не го пусках да направи бум-бум! Но кой ти признава днеска! Колкото вие сте видели медал, толкова и аз…
Ядоса се мадам Ортанс заради човешката неблагодарност, удари с малкото си меко, сбръчкано юмруче по масата. А Зорбас посегна към разтворените, многоотрудени колене и ги сграбчи, ужким де, от вълнение, извика:
— Бубулино9 моя, жива да си, не прави бум-бум!
— Долу ръчищата си! — извика хазяйката ни, като се кикотеше. — За каква ме мислиш, бре!
И му хвърли ласкав поглед.
— Има господ! — казваше изпеченият стар вълк. — Не се притеснявай, Бубулино моя! Има господ! Нали и ние сме тук, не въздишай!
Вдигна старата французойка острите си сини очички към небето, но видя папагала си, зеления, който спеше в клетката.
— Канаваро мой, Канаваренцето ми… — изгугука тя сластно.
А папагалът позна гласа й, отвори очи, вкопчи се за решетките на клетката и започна да вика с дрезгав глас на давещ се човек:
— Канаваро! Канаваро!
— Тук! — извика Зорбас и отново посегна към многоотрудените колене, сякаш искаше да ги сграбчи.
Старата певачка се поотърка о стола и отново отвори набръчканата си устица:
— Била съм се и аз, гърди с гърди, юнашки. Но дойдоха и лошите дни; Крит се освободи, флотите получиха заповед да си отидат. „Какво ще стане с мен? — виках аз и сграбчвах четирите бради. — Къде ме оставяте? Навикнах на богато, навикнах на шампанско и пилета, навикнах на матросите, които ми отдават чест, на топовете, които ме гледат, миличките, ей така, легнали, пълни, като мъже! Какво ще стане с мен, четирикратна вдовица, «навракос» мои?“
А те се смееха — ах, тези мъже! — натъпкаха ме с английски лири, с лирети, рубли и франкове. Слагах навсякъде — и в чорапите си, и в пазвата си, и в обувките си. А последната вечер плачех и виках. И „навракос“ ме съжалиха, напълниха ваната с шампанско, натопиха ме вътре и почнах да се къпя пред тях — виждаш ли какъв кураж сме имали ние! — и сетне те потапяха вътре чашите си и изпиха всичкото шампанско, халал им вера! И се напиха, и угасиха светлината…
8
„Навархос“ на гръцки значи „адмирал“, „Навракос“ че значи нищо, но вероятно авторът си прави шеговита игрословица с думата „враки“ — „гащи“ и отрицателната частица „ан, ана“, за да се получи нещо като „безгащник“ — Б. пр.
9
Бубулина — героиня от гръцкото освободително въстание (1821–1828), прочута със своята храброст. Командувала малък, бързоходен кораб, който се врязвал сред турската флота, атакувал и хвърлял във въздуха флагманския кораб. — Б. пр.