Създания от светлина и мрак [bg]

— То още ли вие в нощта?

— Да.

— Мислех за теб, носена от вятъра и вълните. Поисках от птиците да ми правят компания от въздуха, но техните крясъци или са груби, или са тъжни. Какво мога да ти кажа, за да бъда повече любезна, отколкото откровена? Че не ме съсипва този живот, който не е никакъв живот? Че не копнея да бъда отново жена, вместо полъх, цвят или движение? Че не жадувам да те докосна отново и да почувствам докосването ти до моето тяло? Ти знаеш всичко, което бих могла да кажа, но никой бог не е всесилен. Не искам да се оплаквам, но ме е страх, съпруже мой и господарю, страх ме е от лудостта, която понякога ме сполита, защото никога не заспивам, нищо не хапвам и не мога да докосна нещо твърдо. Колко време премина?

— Много векове.

— …Не съм забравила, че всички съпруги не спират да се оплакват на съпрузите си и затова те моля да ми простиш. Но кой друг би чул моите оплаквания?

— Добре казано, Нефита моя. Как бих искал да те въплътя отново, защото аз също съм самотен! Знаеш, че правих опити.

— Знам.

— Когато премахнеш Нещото Което Вие ще накажеш ли Озирис и Анубис?

— Разбира се.

— Моля те да не ги унищожиш веднага, ако те могат да ми помогнат. Подари им мяра милост, ако те ме върнат при тебе.

— Може би.

— …Защото съм толкова самотна. Искам да се махна оттук.

— На теб ти трябва място, оградено от вода, за да останеш жива. Трябва ти цял свят, за да си намираш занимание.

— Знам, знам…

— Ако Озирис не търсеше отмъщение с такава смъртоносна стръв, нещата можеха да бъдат по-различни. Ти вече знаеш, че съм длъжен да го убия, след като разреша въпроса с Безименното.