Създания от светлина и мрак [bg]

Магьосникът се усмихва и се покланя.

Мегра напуска шатрата.

— Дамата ти избяга — отбелязва Врамин.

— Така изглежда, но за мен все едно, че не се е случило.

После Уаким вдига лявата си ръка и тръгва към Мадрак.

Тоягата-жезъл на Мадрак се завърта в ръката му, докато почти престава да се вижда, след което полита напред.

Уаким се отклонява от първия удар, но вторият го улучва по рамото. Опитва се да хване тоягата, но не успява. После прави опит да връхлети върху Мадрак, но не може да избегне един хоризонтален удар на въртящия се предмет в гърдите. Тогава се отдръпва, остава приведен извън обсега и започва да се движи в криволичещ кръг около своя противник.

— Как успяваш да си все още на краката си? — пита Врамин, който стои встрани и пуши.

— Просто не мога да падна — отговаря Уаким. Хвърля се напред, но ответният удар пак го връща. После Мадрак атакува няколко пъти, но Уаким всеки път избягва удара и се опитва да хване жезъла. Накрая Уаким спира и се оттегля няколко крачки.

— Стига с тези глупости! Времето ми бяга, а трябва да открия моето момиче. Дебелако Мадрак, ти си добър с тоягата, но сега тя няма да ти помогне!

С леко наведена глава Уаким изчезва от мястото си, а Мадрак се оказва на земята със счупен жезъл пред себе си.

Уаким застава до него с вдигната ръка като след нанесен удар.

Поетът хвърля цигарата, а бастунчето подскача в ръцете му, докато очертава кръг от зеленикави пламъци около себе си. Уаким се обръща с лице към него.

— Фугата! — казва Врамин. — Истински майстор на фуга! И то — във времето напред! Кой си ти?

— Наричат ме Уаким.

— Откъде знаеш точния брой на безсмъртните, който наистина е двеста осемдесет и три?

— Знам каквото знам, а тези пламъци няма да те запазят.

— Уаким, може и да е така, а възможно е и друго. Но аз не заставам срещу силите на Дома на живота и Дома на мъртвите.

— Ти си безсмъртен. Самото ти съществуване е достатъчно, за да се вмъкне лъжата в думите ти.

— По принцип ми е безразлично всяко противодействие. Моят живот, обаче, е съвсем друго нещо — и очите му блясват в зелено. — Уаким, преди опита ти да насочиш силата си срещу мен, трябва да знаеш, че вече е твърде късно…

Той вдига бастунчето си.

— Праща те или кучето, или птицата, но няма значение кой от двамата…

Струи зелен огън лумват напред и поглъщат шатрата.

— Знам, че си повече от обикновен преносител на този мор. Прекалено големи са способностите ти, така че си най-малко емисар…

Шатрата около тях изчезва и те стоят в едно открито пространство насред панаира.

— Трябва да знаеш, че преди теб е имало и други, но никой от тях не е успявал…

От бастунчето му избликва зелена светлина и се извива като сигнална ракета в небето,

— Двама от тях паднаха от този, който сега наближава…

Светлината, над главите им упорито пулсира.

— Гледай този, които се спуска над хаоса и чиято студена метална ръка подкрепя слабите и потиснатите.

Той се спуска от небето, яхнал голям звяр от излъскан до блясък метал. Този звяр има осем крака, а копитата му са от диаманти. Той забавя хода си с всеки разкрач, като изминава все по-малки разстояния.