Създания от светлина и мрак [bg]

Той върви по брега. Отпечатъците от стъпките му започват на седем крачки зад него. Високо над главата му е увиснало морето.

То виси високо над главата му просто защото няма друг избор. Светът, в който той върви, е устроен така, че ако някой се приближи към него от която и да е посока, ще му се стори, че това е свят, лишен от всякаква земя. Ако обаче човек би се спуснал достатъчно дълбоко под морето, което го огражда, той би се появил откъм долната страна на водите, за да влезе в атмосферата на планетата. А ако продължи да се спуска, човек би стигнал до суша. Прекосявайки сушата, човек би стигнал до други водни масиви, до оградени от земя водни пространства под морето, увиснало в небето.

Голямото море се разлива може би на хиляда фута над главата. Светлеещи риби, подобни на подвижни съзвездия, изпълват дъното му. А на сушата под него всичко блести.

Някога е било казано, че свят, подобен на това безименно място, по всяка вероятност не би могъл да съществува. Тези, които са го казали, очевидно грешат. След като аксиомата на безкрайността бъде приета, останалото е просто.

Принцът Който Беше Хиляди е поставен в единствено по рода си положение. Той владее телепортацията заедно с други неща, а това е още по-рядко от овладяването на темпоралната фуга. Фактически той е единственият от този вид. Мигновено може да пренася себе си на всяко място, което съумее да види във въображението си.

А неговото въображение е много живо. Приемайки, че всяко място, за което сте в състояние да помислите, съществува някъде а безкрая, и ако Принцът също помисли за него, той може да го посети. Понастоящем неколцина теоретици твърдят, че представата на Принца за дадено място, от една страна, и личното му желание да бъде там, от друга, по същество е съзидателен акт. По-рано никой не е знаел за мястото; ако Принцът е а състояние да го намери, може би извършеното от него в действителност е реализация на приноса му за неговото осъществяване. И все пак — приемайки аксиомата на безкрайността, останалото е съвсем просто.

Принцът няма никаква представа, дори колкото за снежна топка в пъкъла, къде всъщност е разположен безименният свят по отношение на останалата част от вселената. Нито пък държи на това. Той може да идва и да си отива по собствен избор, като взема със себе си когото поиска. Но е дошъл сам, защото иска да посети съпругата си.

Той седи до морето, под морето, и вика нейното име, което е „Нефита“15, и чака вятърът, прекосил водите, да стигне до него и да го докосне със собственото му име.

Тогава той навежда глава и чувства нейното присъствие до себе си.

— Как си, обична моя? — пита той. Въздухът донася сподавено ридание, което нарушава монотонния плясък на разбиващите се вълни

— Добре съм — пристига отговорът. — А ти, съпруже мой?

— Оставам по-близо до истината, отколкото до любезността, и затова ти казвам „зле“…