Създания от светлина и мрак [bg]

— Ето го — посочва с жест Дилуит.

Хор приближава и гледа изложения предмет.

— Сега аз ще измисля проверката — казва той. — Ще ти върна стрелата.

— Може да бъде изтеглена. Не е толкова…

Хор вдига, десния си юмрук на височината на рамото и нанася удар напред и надолу върху камъка който се разбива на късове. После вади стрелата и я подава на Дилуит.

— Аз съм Хор — заявява той.

Дилуит гледа стрелата и купчината мраморни отломки.

— Наистина си Хор — съгласява се той. — С какво мога да ти услужа?

— Д’донори винаги е бил прочут със своите гадатели, и то с пълно право. Тези от Лигламенти често са били изключително добри. Ето защо искам да видя вашия пръв гадател, който да отговори на няколко мои въпроса.

— Това ще бъде старият Фрейдаг — казва Дилуит, като отупва с пръсти каменния прашец от фустанелата си, оцветена в червено и зелено. — Той действително е един от най-добрите, но…

— Но какво? — пита Хор, вече прочел мисълта на Дилуит, само че сдържащ се от любезност.

— Славни Хор, той е изключително добър гадател по вътрешности, но задължително му трябват такива от човек. Напоследък рядко задържаме пленници, тъй като е съпроводено с разноски, а за такива неща доброволци се намират още по-трудно.

— Не може ли Фрейдаг да бъде убеден да свърши този път работата си с животински вътрешности?

Хор отново прочита мисълта му и въздиша.

— Разбира се, славни Хор. Но той няма да поеме задължението за същото ниво на познаваемост, което би му осигурил по-качествен материал.

— Направо съм учуден защо е така.

— Не мога да отговоря, всесилни Хор, тъй като самият аз не съм гадател, въпреки че майка ми и сестра ми бяха дарени с Взора, но знам, че скатолозите са най-ексцентрични от всички възможни гадатели. Да се върнем на Фрейдаг. Той казва, че е доста късоглед, а това означава…

— Доставете му необходимия материал и ми съобщете, когато е готов да се занимае с моите въпроси! — заповядва Хор.

— Слушам, могъщи Хор. Веднага ще организирам нападателна група, тъй като виждам, че си обезпокоен.

— И то много.

— А един от моите съседи ще получи добър урок по спазване на граници!

Дилуит се качва със скок на трона, пресяга се нагоре и сваля висящия над него дълъг рог. Три пъти го поднася към устата си и го надува, докато бузите му се зачервяват, а очите му едва не изскачат изпод веждите. После връща рога на място, олюлява се и се сгромолясва върху херцогския си задник.

— Главатарите ми ще дойдат всеки миг — задъхано казва той.

Само след миг се чува тропот на копита и трима воини, облечени във фустанели и яхнали еднорогоподобни твари, се втурват, яздейки, в залата, за да спрат едва когато Дилуит вдига ръка и извиква:

— Набег! Набег, смелчаци мои! Върху Уискеаг Червения. Искам половин дузина пленници преди мъглата да просветлее от утринната зора!

— Пленници ли казахте, господарю? — пита някакъв човек, облечен в черно и светлокафяво.