Създания от светлина и мрак [bg]

— Мъртъв е — казва Мегра, гледайки тялото.

— Разбира се — казва Уаким, който, след хиляда години в Дома на мъртвите, с лекота установява състоянието. — Да го покрием със завивките.

— Не съм виждала заболяване, изразено по такъв начин.

— Значи е някаква нова болест.

— Трябва да направя нещо. Ако е заразна, може да пламне епидемия.

— Ще пламне — казва Уаким. — Хората ще измират бързо, защото тя ще се разпространява с голяма скорост. В Блис са струпани толкова много хора, че нищо не може да я спре. Дори ако открият лекарство след няколко дни, без съмнение повечето ще бъдат покосени.

— Длъжни сме да държим трупа в изолация, преди да го пренесат в най-близкия Център по акушерство.

— Щом искаш…

— Как можеш да бъдеш толкова безразличен пред лицето на трагедията?

— Смъртта не е трагична. Може би трогателна, но не и трагична. Да го покрием със завивките.

Тя му удря силен шамар, звукът от който се разнася из шатрата, и му обръща гръб. Погледът й търси по стената звънеца за връзка, но когато пристъпва към него, някакъв едноок мъж, облечен целия в черно, я спира и казва:

— Обадих се в най-близкия Център. Тръгнала е въздушна кола.

— Благодаря ви, отче. Бихте ли извели тези хора оттук? Може би ще са по-склонни да послушат вас.

Той кима. Уаким покрива тялото. Мегра отново се обръща към него, докато едноокият мъж нарежда на тълпата да си тръгне, а тя се вслушва в думите и тоягата му.

— Как е възможно да се отнасяш към смъртта с такова безразличие? — пита тя.

— Просто защото се случва — отговаря той. — Неизбежна е. Аз не жаля за отронването на някой лист или за разбитата вълна. Не ми е мъчно за профучаващата звезда, която изгаря в атмосферата. Защо трябва да го правя?

— Тези неща не са живи.

— Нито хората, които влизат в Дома на мъртвите, а всички отиват там.

— Това е било много отдавна. Цели векове никой от Блис не е отишъл на това място. Трагично е, когато животът свършва.

— Животът и смъртта не са толкова различни неща.

— Ти си отклонение от обществените норми! — известява тя и го удря отново.

— Как да го приема: като обида или като диагноза? — пита той.

Дочуват се още писъци от друга част на мястото на панаира.

— Длъжни сме да отидем веднага — казва тя и тръгва.

— Не! — хваща я за китката той.

— Пусни ме!

— Боя се, че не ще го направя. Няма да помогнеш с нищо, като стоиш до тези трупове, които скоро ще запълнят всичко. Само ще изложиш себе си на по-голяма опасност. Не ми се иска да загубя толкова бързо подобна другарка по легло. Ще те върна в градината, където ще почакаме, докато се разминат тези неща. Там има и ядене, и пиене. Ще светнем сигнала: „Не обезпокоявай…“

— …И се заиграваме, докато светът умира, а? Ти си безсърдечен!