За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Най-отвратителни бяха чаршафите и покривките на болницата. През лятото по тях също пъплеха ларви, но те се бяха наяли с кръв, не с месо на омари или мидено желе. Облекло, чаршафи и калъфки, които бяха потенциално заразни, се пъхаха в така наречените „чумни чували“, които се разтваряха при съприкосновението с гореща вода. Въпреки това по онова време кръвта не се смяташе за особено опасна. Често в болничното бельо намирахме малки екстри; все едно изваждаш извратени подаръци от противни пакети пуканки. Веднъж намерих нощно гърне от благородна стомана, друг път — хирургически ножици (на гърнето не намерих приложение, обаче ножиците бяха дяволски практични за кухнята). Ърнест „Роки“ Рокуел, типът, с когото работех, изрови двайсет долара от една пратка бельо на Медицинския център на Източен Мейн и се запи още от обяд (обикновено в края на работното време Роки казваше „Четири минава, време за забава“).
Веднъж чух странно тракане от една от огромните трицилиндрови машини „Уошекс“, за която отговарях. Натиснах аварийното копче, защото реших, че проклетото нещо може да повреди мотора. След това отворих вратичката и извадих голям топ зелени хирургически манти и шапки, от които капеше вода — самият аз се намокрих до кости. От долу, в подобния на решето вътрешен маншет на средния цилиндър, открих непокътнато човешко чене. Дойде ми наум, че от него маже да се направи интересна огърлица, но после го измъкнах и го изхвърлих на боклука. С течение на годините жена ми се примири с много мои странности, но чувството й за хумор все пак имаше граници.
26
От финансова гледна точка две деца навярно са прекалено много за двама висшисти, единият от които работи в пералня, а другият застъпва втора смяна в „Дънкин Донътс“. Единствените ни странични доходи бяха от мъжки списания като „Пич“,_„Кавалер“_,_„Адам“_ и „Конте“ — чичо ми Орън ги наричаше „списания за цици“. През 1972 година обаче те предлагаха нещо повече от голи женски гърди и поместваха доста разкази, но аз имах късмета да яхна последната вълна. Пишех след работа. Докато живеехме на улица „Гроув“, близо до пералнята, понякога пишех дори в обедната почивка. Знам, че сигурно звуча като лоша имитация на Ейб Линкълн с неговата бедна младост, но всъщност не беше нищо особено — доставяше ми удоволствие. Тези разкази, колкото и зловещи да бяха някои от тях, ми даваха възможност да избягам за малко от шефа ми, господин Брукс, и от надзирателя Хари.
Хари имаше куки вместо ръце, тъй като през Втората световна война беше тупнал във валяка за студено гладене (бършел прах от носещите греди над машината и паднал). Велик по душа, Хари имаше навика да се свира в тоалетната, където обливаше едната си кука със студена, а другата — с топла вода. Сетне се промъкваше зад някой от нас, който в момента зареждаше машината с пране, и допираше стоманените куки до врата му. Двамата с Роки прекарвахме немалко време в догадки как ли извършва Хари известни процедури в тоалетната. „М-да — каза Роки един ден, докато поглъщахме течния си обяд в колата му. — Поне няма нужда да си мие ръцете след това“.
Понякога, особено през лятото, докато гълтах следобедната си солна таблетка, ми хрумваше, че аз просто повтарям живота на майка си. Тази мисъл обикновено ме развеселяваше. Но когато бях уморен или имахме да плащаме извънредни сметки, а парите не достигаха, ми се струваше ужасна. Тогава си мислех: „Всъщност не си представяхме живота така.“. Или: „Такава е съдбата на половината човечество.“
Разказите, които продадох на мъжки списания между август 1970, когато получих първия си чек от двеста долара за „Гробарска смяна“, и зимата на 1973–1974 година, стигаха колкото да ни държат на крачка от социалните служби (майка ми, убедена републиканка, ми бе предала дълбоката си ненавист към „помощите“ и Таби до голяма степен споделяше същите чувства).