За писането: Мемоари на занаята

Другото момиче ще назова Доди Франклин — останалите момичета й викаха Додо или Дуду. Родителите й имаха едно-едничко хоби и то беше участие в състезания. Може да се каже, че го практикуваха успешно: бяха спечелили всевъзможни шантави награди, сред които една година безплатни консерви риба-тон от „Три Даймъндс“ и автомобила „Максуел“ на цигуларя Джак Бени. Колата стоеше вляво от къщата им в онази част на Дърам, известна като Саутуест Бенд, и бавно пропадаше в почвата. На всеки една-две години в местните вестници — „Прес-Хералд“ от Портланд, „Сън“ от Луистън и „Уикли Ентърпрайс“ от Лисбън — излизаха статии за всичките смахнати вещи, с които семейството на Доди се бе сдобило от лотарии, томболи и залагания. Обикновено поместваха снимка на „Максуела“, на Джак Бени с цигулката си или и на двете.

Каквото и да печелеха семейство Франклин, дрехи за бързо растящи тийнейджъри явно не попадаха сред плячката. През първата година и половина в гимназията Доди и брат й Бил носеха всеки ден едни и същи парцалки: той черен панталон и карирана спортна риза с къси ръкави, а тя — дълга черна пола, сиви три-четвърти чорапи и бяла блуза без ръкави. Някои читатели навярно ще си помислят, че преувеличавам, като казвам всеки ден, обаче който е израснал в малък град през петдесетте и шейсетте години знае за какво говоря. В Даръм на моето детство животът беше без грим. В училището ми имаше деца, които месеци наред ходеха със същите кирливи яки, деца с обриви и гнойни язви по кожата, деца със зловещи, подобни на сушени ябълки кукленски лица в резултат на нелекувани изгаряния, деца, изпращани на училище с камъни в кутиите им за обяд и с въздух в термосите. Не, това не беше Аркадия, а затънтена провинция без всякакво чувство за хумор.

В основното училище на Дърам Доди и Бил Франклин се оправяха доста добре, но гимназията трябваше да посещават в много по-голям град, а за деца като Доди и Бил това означаваше падение и подигравки. С насмешка и ужас гледахме как избелява ризата на Бил и започва да се разпаря откъм ръкавите. Той замени едно откъснато копче с кламер. Една дупка на коляното на панталона си покри с лепенка, която грижливо боядиса с черен флумастер, за да не бие на очи. С времето бялата блуза без ръкави на Доди започна да се захабява, а от потта се образуваха жълти петна. Когато платът съвсем изтъня, презрамките на сутиена ясно се очертаваха. Другите момичета й се присмиваха първо зад гърба, а после и открито. Отначало безобидните закачки ставаха все по-злобни и ехидни. Момчетата не участваха, нали си имахме Бил (да, аз също; не бях най-активният, но все пак участвах). Мисля, че това се отрази много зле на Доди. Момичетата не просто й се подиграваха; те я мразеха. Доди беше всичко онова, от което се страхуваха.