За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
21
След екскурзията до Вашингтон в последния гимназиален клас, ми предложиха място в предачно-тъкачната фабрика „Уоръмбо“ в Лисбън Фолс. Не го исках, защото работата беше изнурителна и скучна, а самата предачница — мръсна дупка кацнала над мътните води на река Андроскогин като приют за бедни в роман на Чарлс Дикенс, но ми трябваха пари. Майка ми получаваше мизерна заплата като домоуправителка на едно заведение за душевноболни в Ню Глочестър но тя бе твърдо решена да прати и мен в колеж като брат ми Дейвид (Мейнският университет, випуск 1966, cum laude). Не че държеше толкова на образованието. За нея Дърам, Лисбън Фолс и Мейнският университет в Мейн — Ороно спадаха към един малък свят, в който всички роднини живееха на една ръка разстояние и се поддържаха взаимно. В широкия свят момчетата, които не посещаваха колеж, биваха изпращани отвъд океана, за да се бият в необявената война на господин Джонсън, и много от тях се завръщаха у дома в ковчези. На майка ми й допадаше войната на Линдън срещу бедността („Това е войната, в която и аз участвам“, казваше тя понякога), но не и онази, която водеше в Югоизточна Азия. Когато й казах, че искам да се запиша доброволец, за да мога после да напиша книга за войната, тя ми отговори:
— Не ставай идиот, Стивън. С твоите очи ще си първият, когото ще застрелят. А ако си мъртъв, няма да можеш да пишеш.
И го мислеше сериозно — със сърцето и с разума си. Аз подадох молба за стипендия, кандидатствах за заем и отидох да работя във фабриката. С петте или шестте долара на седмица, които изкарвах в „Ентърпрайс“ от дописки за турнири по боулинг и надбягвания със сандъци от сапун, нямаше да стигна далеч.
През последните седмици в гимназията Лисбън дневното ми разписание изглеждаше приблизително така: ставане в седем, в седем и половина на училище, последен звънец в два, а в два часа и петдесет и осем минути вече пъхах перфокартата си в контролния часовник на третия етаж на „Уоръмо“. След като осем часа опаковах платове, в двайсет и три часа и две минути се насочвах отново към контролния часовник и около дванайсет без петнайсет си бях у дома, изяждах купа пуканки и право в леглото. На следващата сутрин въртележката започваше отначало. Няколко пъти ставах да работя две смени една след друга, дремвах един час преди училище в моя форд „Галакси“, производство 1960 година (който преди това бе принадлежал на Дейв) и след обяд пак си открадвах малко сън през петия и шестия час в пункта за бърза медицинска помощ.
През лятната ваканция беше по-лесно. Първо, преместиха ме в цеха за боядисване на тъкани в мазето, където бе с петнайсет градуса по-хладно. Работата ми беше да боядисвам дебели платове за връхни дрехи в светло или тъмносиньо. Мисля, че в Ню Ингланд още има хора, в чиито гардероби висят сака, боядисани от покорния ви слуга. Не бих казал, че това бе най-хубавото лято в живота ми, но поне успях да предотвратя участта машинарията да ме засмуче или някоя от тежките шевни машини, които използвахме, за да балираме небоядисаните тъкани, да ми премаже пръстите.
В седмицата около Четвърти юли затвориха предачницата. Служителите, които работеха от пет или повече години в „Уоръмбо“, получиха платен отпуск. А на онези, които не работеха от толкова дълго, бе предложено да почистят сградата от горе до долу, включително избените помещения, където човешки крак не бе стъпвал от четирийсет или петдесет години. Аз със сигурност щях да приема предложението — в края на краищата щеше да се работи смяна и половина, но се намериха толкова много желаещи, че надзирателят изобщо не стигна до учениците, които така или иначе щяха да напуснат фабриката през септември. Когато след една седмица се върнах на работа, един от мъжете от цеха за боядисване ми разказа, че съм пропуснал много, защото било нещо невиждано.
— Плъховете в мазето бяха големи като котки — каза той. — Да пукна, ако някои не бяха и колкото кучета.
Плъхове, големи колкото кучета! Леле!
Един ден, към края на последния ми семестър в колежа — вече си бях взел всичките изпити и нямаше какво да правя — се сетих за работника, който ми бе разказал за плъховете на предачницата (големи като котки, да пукна, ако някои не бяха и колкото кучета) и написах кратък разказ със заглавие „Гробарска смяна“. Просто си убивах времето в онзи пролетен следобед, но след два месеца мъжкото списание „Кавалер“ купи „Гробарска смяна“; а за двеста долара. Преди това бях продал още два разказа, но те ми донесоха печалба само шейсет и пет долара. Ето че бях спечелил тройно повече, при това с един удар. Направо ми спря дъхът. Бях богат.