За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
22
През лятото на 1969 година започнах работа в библиотеката на Мейнския университет. Този период бе едновременно хубав и гаден. Във Виетнам Никсън се стремеше да доведе докрай плана си за прекратяване на войната, който изглежда се състоеше в това да опожари и изпепели цяла Югоизточна Азия. „Ху“ пееха „Запознайте се с новия шеф — същият е като стария“, Юджин Маккарти се бе съсредоточил върху поезията си, безгрижни хипита излагаха на показ пъповете си и носеха тишъртки с надписи като УБИВАНЕТО ЗА МИРА Е КАТО ЧУКАНЕТО ЗА ЦЕЛОМЪДРИЕТО. Аз си бях пуснал огромни бакенбарди. „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“ пееха „Зелена река“, боси момичета танцуваха на лунна светлина, а Кени Роджърс още беше с „Фърст Едишън“. Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди бяха мъртви, но Джанис Джоплин, Джим Морисън, Боб „Мечката“ Хайт, Джими Хендрикс, Кае Елиът, Джон Ленън и Елвис Пресли още бяха живи и правеха музика. Живеех извън студентското градче, в пансиона на Ед Прайс (седем кинта на седмица, включително една смяна на бельото). Хора кацнаха на Луната, а аз попаднах в списъка на отличните студенти. Чудесата и добрите предзнаменования изобилстваха.
Един ден в края на юни с неколцина студенти, които работеха в библиотеката, си устроихме пикник на поляната зад сградата на университетската книжарница. Между Паоло Силва и Еди Марш седеше симпатично момиче с дрезгав смях, боядисана в червено коса и най-хубавите крака, които бях виждал, под жълта минипола. Четеше „Душа на лед“ от Елдридж Кливър. Никога дотогава не я бях срещал в библиотеката и освен това не предполагах, че една студентка би могла да се смее така прекрасно и дръзко. Заета явно с трудно смилаемото за нея четиво тя ругаеше като фабричен работник. (Нали имах опит от тъкачницата, та можех да преценя.) Казваше се Табита Спрус и година и половина по-късно стана моя жена. Женени сме до ден-днешен и Таби никога не допусна да забравя какво вероятно съм си помислил при първата ни среща: че е една необразована приятелка на Еди Марш. Или може би келнерка от близката пицария, която чете книга в свободния си следобед.
23
Получи се. Бракът ни надживя всички световни лидери с изключение на Кастро и ако продължаваме все така да си говорим, да се караме, да правим любов и да танцуваме под звуците на „Рамонес“11 йаба-даба-ду, тогава и занапред ще сме заедно. Принадлежим към различни религии, но като феминистка Таби никога не е била луда по католицизма, защото там мъжете създават правилата (включително Божието предписание да не се използват презервативи), а жените перат гащите. Аз, макар да вярвам в Бог, не си падам по организираната религия. И двамата произлизаме от работнически семейства, ядем месо, по политически убеждения сме демократи и се отнасяме към живота извън Ню Ингланд с присъщото за всички янки недоверие. Сексуално сме съвместими и сме моногамни по природа. Но онова, което ни свързва най-силно, са думите, езикът и професията ни.
Запознахме се чрез работата си в библиотеката, а се влюбих в нея на един поетичен кръжок през есента на 1969 година, когато аз завършвах, а Таби още беше в началния курс. Влюбих се, защото разбрах какво цели с работата си. Влюбих се, защото тя разбираше какво цели с нея. И накрая, влюбих се, защото носеше секси черна рокля и копринени чорапи — от онези, които се придържат с жартиери.
Не искам да се изказвам пренебрежително за моето поколение (и въпреки това го правя, защото ние имахме шанса да променим света, а вместо това избрахме „Хоум Шопинг Нетуърк“12), но на малцина от студентите поети, които познавах по онова време, доброто писане се удаваше спонтанно, под напора на чувство, което трябва да уловиш мигновено; когато строиш толкова важната стълба към небето, не можеш просто да се размотаваш наоколо с чук в ръка Ars poetica от 1969 година се обясняваше най-добре с един текст на песен на Донован Лийч: „Отначало има планина/После няма планина/Накрая пак има планина“. Набедените поети живееха в своя отнесен свят на Толкин и беряха стихотворенията си от небесния ефир. Цареше единодушното мнение: сериозното изкуство идва… някъде отвън! Писателите бяха благословени стенографи, които пишат под Божествена диктовка. Не бих искал да излагам някои от състудентите си от онова време, затова предлагам една измислена версия на онова, за което говоря, съставена от извадки от много истински стихотворения:
11
Американска пънк рок група, създадена в средата на 70-те години. — Б.пр.
12
Денонощен телевизионен канал за пазаруване — Б.пр.