За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Ако запитахте поета какво означава стихотворението най-вероятно бихте си спечелили презрителен поглед. След това обикновено настъпваше неловко мълчание сред цялата група. Фактът, че поетът едва ли е в състояние да обясни по-подробно творческия си похват, като че ли се смяташе за маловажен. При повторно запитване той може би казал, че не използва никакъв похват, а само онзи плодоносен изблик на чувства: отначало има планина; после няма планина; накрая пак има планина. А ако стихотворението излезе несполучливо, се предполага, че такава универсална дума като „самота“ означава едно и също за всички — какво от това, човече, плюй на тези отживели глупости и се остави на течението. Тази нагласа изобщо не ми импонираше (макар да не се осмелявах да го изрека гласно, поне не с толкова много думи) и бях страшно щастлив да установя, че хубавото момиче с черната рокля и копринените чорапи мисли същото. Наистина, тя не го каза никога гласно, но не беше и необходимо. Нейните текстове говореха достатъчно красноречиво.
Членовете на кръжока се събираха веднъж или два пъти седмично в стаята на нашия преподавател Джим Бишоп: десетина студенти и трима-четирима преподаватели, които работеха в чудесна атмосфера на равнопоставеност. В деня на всяка сбирка стихотворенията се печатаха и размножаваха на циклостил в канцеларията на факултета по английска литература. Поетите рецитираха, а другите следяха текста от копията си. Ето едно от стихотворенията на Таби от онази есен:
След като Таби свърши да чете, настана тишина. Никой не знаеше как точно да реагира. Сякаш през цялото стихотворение минаваха невидими стоманени въжета, които така силно опъваха редовете, че почти се чуваше как жужат. Намерих тази комбинация от езикова яснота и делириумни образи за вълнуваща и проникновена. Освен това стихотворението породи у мен усещането, че не съм сам в убеждението си за доброто писане — то може да бъде едновременно опияняващо и нелишено от идеи. Щом трезви като краставици хора можеха да бълнуват, все едно са си изгубили ума (понякога наистина си го изгубват, когато ги завладее този порив), защо и писателите да не са в състояние да се правят на луди и въпреки това да си останат нормални?
Хареса ми и професионалната етика в стихотворението. Тя внушаваше, че да пишеш стихове (или проза, или есета) има толкова общо с метенето на пода, колкото и с митичните мигове на откровение. В „Една стафида на слънце“13 един от героите възкликваше: „Искам да летя! Искам да докосна слънцето!“, на което жена му отговаряше: „Първо си изяж яйцата“.
В дискусията, последвала рецитацията на Таби, ми стана ясно, че тя разбира собственото си стихотворение. Знаеше съвсем точно какво иска да каже и това й се бе удало до голяма степен. Познаваше Свети Августин (354–430), защото бе католичка и защото бе магистър по история. Майката на Августин (самата тя светица) била християнка, а баща му — езичник. Преди да приеме вярата, Августин ламтял за богатство и преследвал жените. След това се борел ожесточено срещу сексуалния си нагон. Той е известен с „Молитвата на развратника“, която гласи: „О, Господи, направи ме целомъдрен… но не още“. В съчиненията си се концентрира върху борбата на човека да престане да вярва в себе си за сметка на вярата в Бога. И понякога се сравнява с мечка. Таби накланя брадичката си по характерен начин, когато се усмихва — така изглежда едновременно мъдра и ужасно сладка. Спомням си, че и тогава направи същото и каза: „Освен това обичам мечки“.
13
Пиеса от Лорейн Хансбъри (1959), поставяне на Бродуей — Б.пр.