За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Жена ми се оказа решаващ фактор през тези две години, докато преподавах в Хампдъм (и перях чаршафи в пералнята „Ню Франклин“ през летните ваканции). Ако ми беше дала да разбера, че е чиста загуба на време да пиша разказите си, седнал на верандата на къщата ни под наем на улица „Понд“ или в пералното помещение на фургона ни под наем на „Клат Роуд“ в Хърмън, навярно куражът щеше да ме напусне. Но никога не чух от устата на Таби и дума на съмнение. Нейната подкрепа беше безрезервна, едно от малкото хубави неща, които можех да приемам за даденост. Винаги, когато видя нечий дебютен роман, посветен на съпругата (или на съпруга), се усмихвам вътрешно и си мисля: Това в някой, който разбира. Писането е самотна професия. Много е важно да имаш до себе си някой, който вярва в теб. Не са нужни гръмки думи Самата вяра обикновено е достатъчна.
28
Докато посещавах колежа, брат ми Дейв работеше през лятото като разсилен в гимназията на Брънзуик, старата си алма матер. Едно лята и аз работих там известно време. Не знам коя година беше, помня само, че още не познавах Таби, но вече бях пропушил. Значи трябва да съм бил деветнайсет-двайсет годишен. Деляхме си мястото с еди тип на име Хари, който носеше зелени дочени дрехи, голяма връзка ключови и накуцваше. (Този Хари имаше ръце, а не куки.) Веднъж в обедната почивка ми разказа как американците на остров Тарава посрещнали една самоубийствена атака на побеснели японци; японските офицери размахвали мечове, направени от тенекиени кутии от кафе „Максуел“, а зад тях пияните новобранци кряскали и всичко миришело на изгорял мак. Биваше го да разказва, приятелят ми Хари.
Един ден трябваше да изтъргваме ръждивите петна от стените в банята на момичетата. Оглеждах се в съблекалнята с любопитството на млад мюсюлманин, успял някак да проникне в женските покои. Приличаше на момчешката съблекалня и все пак беше съвсем различна. Нямаше писоари, естествено, а на облицованите с плочки стени висяха две допълнителни метални кутии — без надпис, но за хартиени кърпи бяха доста малки. Попитах Хари за какво са. „Запушалки за котенца — отвърна той. — За онези специални дни в месеца“.
Освен това ми направи впечатление, че за разлика от момчешките, към душовете бяха прикрепени U-образни хромирани дръжки с розови найлонови завеси. Очевидно тук човек можеше да се къпе, без да го виждат другите. Споменах го на Хари, а той сви рамене: „Сигурно момичетата се стесняват, когато са голи“.
Припомних си това един ден, докато работех в пералнята, и в ума ми изникна началната сцена на разказа: момичетата се къпят под душовете в баня, където няма U-образни дръжки, розови завеси и усамотение. На едно от тях му идва мензисът, но не разбира какво става, а съученичките й — погнусени, ужасени и развеселени — започват да я замерят с превръзки. Или с тампони, които Хари бе нарекъл запушалки. Момичето се разпищява. Цялата тази кръв! Тя мисли, че умира, че другите момичета й се подиграват, докато кръвта й изтича… тя реагира… защитавайки се… но как?
Няколко години преди това бях чел статия в списание „Лайф“ в която се твърдеше, че пакостите на някои полтъргайстове можели да се припишат на телекенетичен феномен — способността да се преместват предмети със силата на мисълта. Имало доказателства, че такава сила обикновено притежавали млади хора, особено момичета около времето на първата им…