За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Може би хвалебната песен се усилва до кресчендо постепенно, защото и мечката се събужда постепенно. Животното е силно и чувствително, макар и измършавяло, защото спи зимния си сън. Когато бе помолена за обяснение, Таби каза, че мечката можела да се възприема и като символ на обезпокоителната, но прекрасна склонност на човека да сънува правилните сънища в погрешния момент. Такива сънища са трудни, защото са неподходящи, но и чудно обещаващи. Накрая стихотворението загатва, че сънищата са мощни — мечката е достатъчно силна, за да подмами вятъра да отнесе нейната песен до една риба, уловена в мрежа.
Нямам намерение да твърдя, че „Възхвала за Авсустин“ е велико стихотворение (макар да го смятам за доста добро). Искам само да подчертая, че това беше умно стихотворение в едно безумно време, стихотворение, издаващо творчески подход, който докосна сърцато и душата ми.
През онази вечер Таби седеше в един от люлеещите се столове на Джим Бишоп. Аз седях до нея на пода. Докато говореше, поставих ръка върху прасеца й, усещайки топлата заобленост на плътта под чорапа. Тя ми се усмихна. Аз й се усмихнах в отговор. Понякога тези неща не са случайни. Почти съм сигурен в това.
24
След три години брак вече имахме две деца. Не бяха нито желани, нито нежелани: просто се родиха и ние им се радвахме. Наоми беше предразположена към ушни инфекции. Джо беше здрав, но като че ли никога не спеше. Когато Таби получи родилните болки с него, аз се намирах в едно автокино в Бруър с приятел — по случай Деня на падналите в междуособната и в други войни имаше тройна прожекция, все филми на ужаса. Тъкмо гледахме третия („Воденица за трупове“) и поглъщахме седмата или осмата си бира, когато човекът на касата прекъсна филма с едно съобщение. По онова време високоговорителите бяха окачени на стълбове. Когато паркираш колата си, взимаш един и го залепваш на прозореца. И така, съобщението на касиера прогърмя през целия паркинг: „Стив Кинг, моля върнете се вкъщи! Жена ви получи родилни болки! Стив Кинг, моля върнете се вкъщи! Жена ви ражда!“
Докато се отправях със стария ни плимут към изхода, няколкостотин клаксона ме съпроводиха с ироничен поздрав. Мнозина взеха да включват и изключвах фаровете си, така че бях потопен в искрящо море от светлина. Приятелят ми Джими Смит се смееше толкова гръмко, та чак че се изсули от седалката на пода до шофьора. Там си и остана почти през целия обратен път до Бангор, хъхрещ от смях сред кутиите бира. Когато се прибрах, Таби беше спокойна, а багажът й — опакован. След по-малко от три часа роди Джо. Той се появи на света лесно. Затова пък през следващите пет години беше всичко друго, но не и лесно дете. Но беше съкровище. И двамата бяха съкровища. Дори когато Наоми съдра тапета над детското си креватче (може би си мислеше, че разтребва), а Джо се изака върху плетената седалка на люлеещия се стол, който държахме на верандата на нашето жилище на улица „Станфорд“, пак бяха съкровища.
25
Майка ми знаеше, че искам да стана писател (и как ли би могла да не го забележи при всички тези откази, закачени на куката в спалнята ми?), но ме насърчи да се изуча за учител, „за да не ти е празен дробът“.
— Може би ще решиш да се ожениш Стивън, но таванската стаичка на брега на Сена е романтична, само когато си ерген — каза ми тя веднъж. — Там не можеш да се грижиш за семейство.
Последвах съвета й и се записах в колежа по педагогика на УМО (Университета на Мейн — Ороно), откъдето четири години по-късно излязох с учителска диплома… също като лабрадор, който изскача от езерото, стиснал в зъбите си мъртва патица Е, патицата наистина се оказа мъртва. Не си намерих работа като учител и се наложи да започна в пералнята „Ню Франклин“ за съвсем малко повече пари, отколкото печелех в предачно-тъкачната фабрика „Уоръмбо“ четири години преди това. Местех се със семейството си от една таванска стая в друга, но никоя от тях не гледаше към Сена, а към далеч по-малко апетитните улици на Бангор, където полицейски коли, надули сирените си, имаха навика да се появяват всяка събота в два през нощта.
В пералнята никога не се приемаше пране на частни клиенти, освен ако не ставаше дума за някоя „пожарна поръчка“, пратена от застрахователна компания (такива дрехи обикновено изглеждаха нормално, само дето воняха на опърлено маймунско месо). Общо взето, зареждах машините със спално бельо и с покривки за маса от мотелите и ресторантите в крайбрежните градчета на Мейн. Покривките бяха особено противни. Туристите в Мейн обикновено си поръчват миди и омари. Когато при мен пристигаха покривките, върху които са били сервирани тези деликатеси, те смърдяха невероятно и много често гъмжаха от ларви. Щом натъпчех пералнята машина, ларвите се опитваха да изпълзят по ръцете ми, сякаш малките зверчета знаеха, че се каня да ги сваря. Все ми се струваше, че ще свикна с тях, но това не стана. Ларвите бяха напаст, но още по-гадна беше миризмата от гниещото месо на мидите и омарите. — „Защо хората са такива свине? — питах се, докато пълнех машината с шаващите покривки. — Защо хората са такива гнусни свине?“