За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Стоп! Две независими една от друга идеи — за детската жестокост и за телекинезата — се бяха сблъскали и ето че родих нова идея. Но не напуснах поста си до моята машина „Уошекс 2“, не хукнах из пералнята, размахвайки ръце и крещейки „Еврика!“. Вече ми бяха хрумвали много други добри идеи, някои дори по-сполучливи. Смятах обаче, че тази може да послужи за основа на разказ, който да продам на „Кавалер“… а някъде дълбоко в себе си таях надеждата за „Плейбой“. Те плащаха до двеста долара за кратък разказ. С двеста гущера можех да купя нова трансмисия за моя буик и пак да остане достатъчно за бакалията. Известно време оставих още топлата идея да къкри на границата на подсъзнанието и съзнанието. Вече бях започнал учителската си кариера, когато една вечер седнах и се пробвах. Първата чернова се състоеше от три гъсто изписани страници, които смачках отвратен и изхвърлих.
Има четири проблема с онова, което бях написал. Първо, историята не ме докосваше емоционално, но това беше най-маловажното. Второ — което бе по-съществено, — главната героиня не ми бе особено симпатична. Кери Уайт изглеждаше пасивна и непохватна, типична жертва. Другите момичета я замеряха с превръзки и тампони и викаха в хор: „Запуши го! Запуши го!“, а на мен не ми пукаше. Трето, не се чувствах в свои води в света на изключително женските ми главни и второстепенни персонажи. А това вече беше много важно. Бях кацнал на планетата Жена, а краткият престой в момичешката съблекалня в гимназията на Брънзуик преди години не ми помагаше особено да се ориентирам на нея. Най-добре пиша, когато материята ми е позната, интимна като допира на кожа. А при Кери се чувствах така, все едно съм надянал неопренов комбинезон, който не мога да смъкна. Четвърто и най-важно беше усещането ми, че от историята няма да излезе нищо, ако е къса. Трябваше да е доста дълга, навярно по-дълга и от „Понякога те се завръщат“ — разказ, който съдържаше абсолютният максимум думи, приемлив за мъжките списания. Нали трябваше да имат достатъчно място за всички онези снимки на мажоретки, понякога забравили да си обуят гащичките, заради които мъжете в края на краищата купуваха списанието. Не виждах смисъл да хабя две седмици, може би дори месец за новела, която не ми харесва и която може бе няма да успея да продам. Ето защо я захвърлих.
На другата вечер, когато се прибрах от училището, Таби държеше страниците. Открила ги, докато изпразвала кошчето ми за отпадъци, изтръскала пепелта от смачканите топчета хартия, изгладила страниците и ги прочела. Каза ми, че трябва да продължа. Искала да научи края на историята. Отвърнах й, че не разбирам нищичко от гимназистки. Тя обеща да ми помогне в тази част. Наклони брадичка и се усмихна по неподражаемия си очарователен начин. „Тук има нещо — каза Таби. — Наистина го вярвам“.
29
Така и не успях да харесам Кери Уайт, нито разбрах докрай мотивите на Сю Снел да изпрати приятеля си с Кери на абитуриентския бал, но тек действително имаше нещо. Началото на една кариера. Таби някак интуитивно го бе усетила, а след като изписах още петдесетина страници, го усетих и аз. Например бях сигурен, че който е отишъл на абитуриентския бал на Кери Уайт, никога няма да го забрави. В случай, че оцелее, разбира се.
Преди „Кери“ бях писал и други романи, три от които — „Гняв“, „Дългата разходка“ и „Бягащият“ по-късно бяха издадени. „Гняв“ е най-потресаващ. А „Дългата разходка“ е може би най-добрият. Но никой от тях не ме научи на нещата, на които ме научи Кери Уайт. Най-важното бе прозрението, че в началото авторът може да има същата погрешна представа за един или повече от героите си, каквато и читателят. На второ място, почти догонвайки го, беше разбирането, че не е разумно да зарежеш творбата си на средата, само защото ти се струва трудна, било в емоционален или в творчески план. Понякога трябва просто да продължиш дори против желанието си и в много случаи, когато имаш впечатлението, че затъваш все по-надълбоко в лайната, всъщност се получава нещо наистина добро.
Таби ми помогна, за начало с информация, че автоматите с превръзки в гимназиите обикновено работят без монети — учителите и управата не желаели момичетата да се мотаят наоколо с изпоцапани с кръв поли, само защото са забравили да си вземат четвърт долар, каза жена ми. Аз също си помогнах, ровейки в спомените си от ученическите години (от работата ми като учител по английски нямаше полза; бях двайсет и шест годишен и от грешната страна на катедрата). Извиках в паметта си образите на двете ми най-смотани съученички, винаги изолирани и тормозени от останалите: как изглеждаха, как се държаха, как се отнасяха към тях. Много рядко в кариерата ми се е налагало да нагазвам в по-неприятна история.