Даровита

Затъркаляха се, вкопчени един в друг. Ненадейно Катса осъзна, че той се смее. Разбра радостта му, разбра я до дъно.

Никога не беше срещала такъв противник. Беше по-бърза от него, нападаше по-светкавично, но той беше по-силен и сякаш предвиждаше намеренията и предугаждаше движенията й; не познаваше воин, който да се защитава толкова добре. Тя прилагаше тактики, каквито не бе използвала от дете, и удари, каквито не си представяше, че ще й се отдаде възможност да използва. Играеха. Двамата играеха игра. Той изви ръцете й зад гърба, сграбчи я за косата и притисна лицето й в прахоляка. Тя усети, че също се разсмива.

— Предай се — каза й.

— Никога!

Вдигна крака, отблъсна го и си освободи ръцете. Халоса с лакът лицето му и когато той отскочи да избегне удара, се хвърли към него и го събори на земята. Изви ръцете му, както той бе извил нейните, и притисна лицето му в прахоляка. Заби коляно в гръбнака му.

— Предай се, защото си победен.

— Не съм победен. Докато не ми счупиш краката и ръцете, няма да ме победиш.

— Ще ги счупя — заплаши го тя, — ако не се признаеш за победен.

Гласът й обаче прозвуча весело и той се засмя.

— Милейди, ще се предам, но при едно условие.

— Какво условие?

— Моля те. Кажи ми, моля те, какво се е случило с дядо?

Имаше нещо, примесено в смеха му, нещо, от което буца заседна в гърлото на Катса. Тя нямаше дядо. Ала навярно този дядо означаваше за лиенидския принц същото, каквото Ол или Хелда и Рафин означаваха за нея.

— Катса — изрече той в прахоляка, — умолявам те да ми се довериш, както аз ти се доверих.

Задържа го още миг долу и после пусна ръцете му. Плъзна се настрани и седна до него. Наклони глава и се втренчи замислено в лицето му.

— Защо ми се доверяваш? — попита. — Та аз те оставих в несвяст в замъка на Мургон!

Той се претърколи по гръб и седна, стенейки. Заразтрива рамото си.

— Защото се събудих. Можеше да ме убиеш, но не ме уби. — Докосна скулата си и потрепери. — Имаш кръв по лицето.

Протегна ръка към брадичката й, но тя я отблъсна и се изправи.

— Както и да е… Ела с мен, принц Грийнинг.

Той се надигна.

— По.

— Какво?

— Казвам се По.

Катса го изгледа как извива рамене да си раздвижи ставите. Опипа хълбока си и изохка. Едното му око беше подуто. Стори й се посиняло, макар в мрака да не личеше много. Беше покрит с прахоляк от главата до петите. Знаеше, че и тя изглежда като него — всъщност по-зле с разчорлената коса и босите крака. Но това не я смути. Напротив, развесели я.

— Ела с мен, По — подкани го с усмивка. — Ще те заведа при дядо ти.