Даровита

Бан беше приятел на Рафин от много години. Като момче работел в библиотеката. Един ден Рафин се бе натъкнал на него и двете момчета се разговорили за билки и лекарства и какво се случва, когато смесиш счукан корен от едно растение със смлян цвят на друго. Катса се смая, че в Мидлънс повече от един човек смята за интересни подобни теми за разговор, и изпита облекчение, че братовчед й ще отегчава другиго. Рафин помоли Бан да му помогне за някакъв експеримент и оттогава буквално открадна Бан за лична употреба. Бан помагаше на Рафин за всичко.

Рафин взе факла и поведе Катса и По през вратата в дъното на склада. Тръгнаха по стълбите, отвеждащи до тайната стая.

— Каза ли нещо? — попита Катса.

— Нищо — отвърна Рафин. — Освен че му завързали очите, когато го отвлекли. Изтощен е. Не си спомня много.

— Знаете ли кой го е отвлякъл? — попита По. — Мургон ли стои зад похищението?

— Не мислим — отговори Катса. — Сигурни сме в едно: не е Ранда.

Стълбите свършваха пред врата. Рафин пъхна ключа в ключалката.

— Ранда не знае, че е тук — отбеляза По. Думите му не прозвучаха като въпрос.

— Не знае — потвърди Катса. — И не бива да узнава.

Рафин отвори вратата и те се вмъкнаха в миниатюрната стая. Бан, седнал на стол до тясното легло, четеше на слабата светлина на лампата върху масичката до него. Принц Тийлиф лежеше по гръб със затворени очи и ръце, скръстени върху гърдите.

При влизането им Бан стана. Ни най-малко не се изненада, когато По се спусна напред; само отстъпи настрани и му предложи стола. По седна и се приведе към дядо си. Вгледа се в спящото му лице. Наблюдаваше го, без да го докосва. След малко улови ръцете му и сведе чело към тях, издишвайки бавно.

Катса се почувства като натрапница в нещо съкровено. Сведе очи, докато По не се изправи.

— Лицето ти е мораво, принц Грийнинг — отбеляза Рафин. — А окото ти — синьо.

— По, наричай ме По.

— Ще ти донеса лед от зимника, По. Хайде, Бан, воините ни се нуждаят от помощ.

Рафин и Бан излязоха от стаята. Катса и По се обърнаха пак към Тийлиф. Очите на стареца бяха отворени.

— Дядо… — промълви По.

— По? — Гласът му звучеше пресипнало. — По… — Прочисти с мъка гърло и се отпусна изтощен върху леглото. — Велики морета, момче! Как се озова тук?

— Търсех те, дядо.

— Застани по-близо до лампата, момче — настоя Тийлиф. — Какво, в името на Лиенид, си направил с лицето си?

— Няма нищо, дядо. Бих се.

— С какво? С глутница вълци?

— С лейди Катса — По посочи Катса, застанала до леглото. — Не бой се, дядо. Беше приятелска схватка.

Тийлиф изсумтя.

— Приятелска схватка. Изглеждаш по-зле от нея, По.

По избухна в смях. Смееше се много този лиенидски принц.