Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
Гласът му прозвуча насмешливо, но тя реши да се държи любезно с него пред По и лорд Давит.
— Да, благодаря, Гидън, лека нощ.
Гидън кимна и излезе с лорд. Давиш. По и Катса останаха сами. По се облегна на масата.
— Няма доверие, че сам ще си намеря пътя до стаята?
— Искаше да те заведа по таен коридор — обясни Катса. — Ако те видят да се скиташ из двореца по това време, ще плъзнат слухове. И най-дребното нещо тук се превръща в сплетни.
— Ясно — каза той. — Така е навсякъде.
— Дълго ли ще останеш тук?
— Бих искал да остана, докато дядо се почувства по-добре.
— Тогава се налага да измислим причина за присъствието ти тук — изгледа го Катса. — Защото всички знаят, че търсиш дядо си, нали?
По кимна.
— Ако се съгласиш да тренираш с мен — предложи По, — ще имам повод да остана.
Тя започна да изгася факлите.
— Накъде биеш?
— Хората няма да ме одумват, ако остана, за да тренирам с теб — обясни той. — Ще разберат каква безценна възможност се открива и за двама ни.
Тя спря пред последната факла и обмисли идеята му. Разбираше го напълно. Беше й омръзнало да се бие с десетима противници и да смекчава ударите си. Щеше да е вълнуващо, истинско удоволствие да се изправи още веднъж срещу По. Да се бие редовно с него — сбъдната мечта.
— Ще решат ли, че си се отказал да търсиш дядо си?
— Вече бях в Уестър — напомни той. — И в Съндър. Ще посетя Нандър и Естил под предлог, че събирам информация, но ще използвам града на Ранда като база. Няма по-централна столица.
Звучеше разумно и никой не би се усъмнил. Тя угаси последната факла и тръгна към него. Половината му лице бе осветено от факлата в преддверието. Виждаше се златното му око, посинялото око. Тя вирна брадичка.
— Ще тренирам с теб — отсече тя. — Но не очаквай да щадя лицето ти повече от днес.
Той се разсмя, но се опомни бързо и се втренчи в пода.
— Прости ми, Катса. Исках да предразположа лорд Гидън, а не да го превръщам във враг. Не виждах друг начин.
Катса поклати нетърпеливо глава.
— Гидън е глупак.
— Реагира нормално — възрази По. — Изпълни дълга си.
Пръстите му се стрелнаха неочаквано към брадичката й. Тя застина, забравила въпроса, който се канеше да зададе — какъв дълг е изпълнил Гидън. По обърна лицето й към светлината.
— Беше пръстенът ми.
Тя не го разбра.
— Пръстенът ми те нарани.
— Пръстенът ти…
— Така де, един от пръстените ми.
Пръстенът му я беше одраскал, а сега пръстите му докосваха лицето й. Ръката му се отдръпна и се отпусна до тялото му. Той я погледна спокойно, сякаш това е нормално, сякаш е нормално приятелите — почти непознатите приятели — да я докосват по лицето. Сякаш изобщо имаше приятели. Всъщност нямаше критерий да отсъди кое е нормално между приятели и кое — не.
Тя не беше нормална.
Тръгна към вратата и грабна факлата от стената.
— Хайде — нареди тя.
Беше време да го отпрати. Да отпрати този странен човек, този лиенид с котешки очи, създаден като че ли да я заставя да се чувства неловко. Зарече се да му извади очите следващия път, когато се бият. Да откъсне халките от ушите му и да му изтръгне пръстените.
Време беше да го отпрати, за да се върне в спалнята си и да възвърне самообладанието си.
Десета глава
Той беше ненадминат противник. Не успяваше да го надвие. Не съумяваше да го удари така, както искаше, и толкова силно, колкото искаше. Отскачаше бързо или блокираше удара й. Не й се удаваше да го събори или да го впримчи, когато се вкопчваха върху пода.
Беше по-силен от нея и за пръв път в живота й недостатъчната сила й пречеше. Досега никой не се бе докопвал близо до нея, за да има значение.
Той се приспособяваше ловко към околната обстановка и към движенията й; това също представляваше част от предизвикателството. Той предвиждаше някак си какво се кани да направи дори когато е зад него.
— Ще ти повярвам, че не виждаш нощем, ако признаеш, че имаш очи на гърба — рече му веднъж, когато влезе в залата за тренировки и той я поздрави, без да се обръща.
— Какво искаш да кажеш?
— Винаги знаеш какво се случва зад теб.
— Катса, никога ли не си забелязвала колко шумно влизаш в стаите? Никой не блъска вратите като теб.
— Сигурно Дарбата ти изостря възприятията — предположи тя.
Той поклати глава.