Даровита

— Правдиви думи.

Лицето й изглеждаше безучастно, но сърцето й затуптя развълнувано. Ако информацията касаеше лиенидския старец, всички щяха да пожелаят да я чуят. Тя пъхна ръка под тежката покривка и докосна Гидън по коляното. Той се приведе леко към нея, без да извръща поглед от дамата от другата му страна.

— Вие сте добре осведомен човек, лорд Давит — каза тя на лорда или по-скоро на чинията си, за да я чуе Гидън. — Надявам се да успеем да поговорим пак, докато сте в двореца.

— Благодаря, милейди — промърмори лорд Давит. — И аз се надявам.

Гидън щеше да съобщи на другите. Щяха да се срещнат през нощта в покоите й, защото се намираха в уединен кът в двореца и защото само в нейните стаи не сновяха прислужници. Преди това щеше да се отбие при Рафин. Дори дядо Тийлиф да спеше, искаше да се увери със собствените си очи, че е добре.

Катса чу кралят да изрича нейното име и раменете й се вкамениха. Не го погледна, за да не го насърчава да я заговори. Не разбра думите му; най-вероятно разказваше на някой гост на какво е способна. Смехът му се понесе над масите в просторната мраморна зала. Катса се постара да не сбърчва недоволно чело.

Лиенидският принц я наблюдаваше. Усещаше погледа му. Горещина плъзна по гърба й и пропълзя към главата й.

— Милейди — попита лорд Давит, — да не би да ви призля? Изглеждате зачервена?

Гидън се обърна към нея с угрижено лице. Докосна я по ръката.

— Добре ли си?

Тя се отдръпна рязко.

— Винаги съм добре — процеди през зъби и внезапно почувства необходимост да излезе от залата.

Да забрави гръмките гласове и смеха на чичо си, задушаващата загриженост на Гидън и жарките очи на лиенида. Да излезе навън, да намери Рафин или да остане сама. Иначе щеше да изгуби самообладание и да извърши нещо немислимо.

Изправи се. Гидън и лорд Давит скочиха на крака. Лиенидът също стана. Един по един мъжете забелязаха, че е права и станаха. Залата се смълча и всички се втренчиха в нея.

— Какво има, Катса? — попита Гидън и се пресегна отново към нея.

За не се посрами пред всички в залата, тя му позволи да я улови за ръката, макар да усещаше дланта му като нагорещено желязо, впито в кожата й.

— Нищо — отвърна. — Съжалявам. — Обърна се към краля, единственият мъж в залата, който не беше станал. — Простете ми, кралю… Седнете, моля. — Махна с ръка към масите. — Седнете.

Джентълмените насядаха бавно и гласовете се надигнаха отново. Кралят се засмя — на нея, разбира се. Катса се обърна към лорд Давит.

— Моля да ме извините, милорд. — Обърна се към Гидън, който още я стискаше за ръката. — Пусни ме, Гидън. Искам да се поразходя навън.

— Ще дойда с теб — надигна се той, но предупреждението в очите й го възпря. — Добре, Катса, прави каквото щеш.

В гласа му долови обида. Навярно се бе отнесла грубо с него, но какво толкова? Искаше само да излезе от тази зала и да отиде някъде, където няма да чува досадното бръщолевене на чичо си. Обърна се, стараейки се да не поглежда към лиенида. Насили се да тръгне бавно и спокойно към вратата в дъното на залата. Щом прекрачи прага, побягна.