Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
Катса не устоя на изкушението. Заинтригува се. Погледна го. Сенките закриваха лицето му.
— Наистина ли?
— Дарбата ми помага при ръкопашен бой — обясни той. — Или когато се сражавам със сабя. Но не подобрява уменията ми с лъка.
Той се облегна на голямата каменна плоча, където стрелците си оставяха оръжията, и скръсти ръце. Беше започнала да свиква с вида му, с нехайния му вид, сякаш ще задреме всеки момент. Но не се заблуждаваше. Знаеше, че ако се спусне към него, той ще реагира светкавично.
— Значи имаш предимство, когато си близо до противника — отбеляза тя.
Той кимна.
— Навярно отбягвам стрелите по-бързо от човек без Дарба, но когато стрелям, всичко зависи от мен.
— Хмм…
Катса му повярва. Дарбите бяха странно нещо: проявяваха се различно у всеки.
— И с нож ли се прицелваш умело като с лък? — попита той.
— Да.
— Непобедима си, лейди Катса.
Отново долови смеха в гласа му. Изгледа го замислено и тръгна към мишените. Спря пред „убитото“ чучело и издърпа стрелите от бедрата, от гърдите и от главата му.
Той търсеше дядо си, а Катса знаеше къде е дядо му. Но не й се струваше безопасно да му се довери.
Обиколи мишените и прибра всички стрели. Усещаше, че той я наблюдава и очите му, впити в гърба й, я заставиха да тръгне към далечния край на стрелбището и да угаси факлите една по една. Когато угаси последната, тъмнината я обгърна и тя разбра, че е невидима.
Обърна се към него, за да го огледа скришом в сиянието на факлата пред оръжейницата. Той обаче се взираше право в нея, попрегърбен, скръстил ръце. Невъзможно беше да я вижда, но тя не издържа на втренчения му поглед, макар да знаеше, че очите му не я различават в мрака.
Прекоси стрелбището и застана на светло. Той й се усмихна леко. Пламъкът на факлата озари очите му едното златно, другото сребърно. Приличаха на очи на котка или на друго нощно създание.
— Дарбата помага ли ти да виждаш в тъмното? — попита Катса.
Той се засмя.
— Как не! Защо?
Тя не отговори. Гледаха се мълчаливо. Червенината се надигна отново по врата й, съпроводена от раздразнение. Беше свикнала хората да отбягват очите й, но не биваше да му позволява да я изкарва от кожата й само с един поглед.
— Връщам се в двореца — заяви тя.
Той се отлепи от каменната плоча.
— Милейди… Искам да те питам нещо.
Е, тя знаеше, че този разговор е неизбежен, и предпочиташе да го проведат на тъмно, където очите му няма да я смущават. Свали колчана и го остави върху камъка. Подреди лъка до него.
— Да?
Той се облегна отново върху камъка.
— Какво открадна от крал Мургон, милейди? — попита той. — Преди четири нощи.
— Нещо, което крал Мургон беше откраднал.
— А… Откраднал от теб?
— Да, от мен или от приятел.
— Нима? — Той скръсти ръце и повдигна вежди. — Чудя се дали този приятел ще се изненада, че го наричат така?
— Защо да се изненада? За враг ли се смята?
— Доколкото знам, мидлънсите нямат нито приятели, нито врагове. Мислех, че крал Ранда предпочита да не се замесва.
— Ами ако грешиш?
— Не греша. — Той се втренчи в нея и тя благодари на мрака, задето забулва странните му очи. — Имаш ли представа защо съм тук, милейди?
— Син си на лиенидския крал — отвърна тя. — Казаха ми, че търсиш изчезналия си дядо. Защо си дошъл в двореца на Ранда обаче, не знам. Съмнявам се Ранда да е похитил дядо ти.
Той я изгледа мълчаливо и по лицето му пробяга усмивка. Катса очевидно не успя да го заблуди. Но нямаше значение. Не възнамеряваше да потвърждава подозренията му.
— Крал Мургон беше сигурен, че съм замесен в кражбата — продължи той. — Беше сигурен, че знам какво е откраднато.
— Естествено — отвърна тя. — Стражите видяха боец с воинска Дарба, какъвто си ти.
— Не. Мургон ме смяташе за замесен не защото имам Дарба. Подозираше, че съм замесен, защото съм лиенид. Как си го обясняваш?
Нямаше да му отговори, разбира се, на този самодоволен лиенид. Забеляза, че сега ризата му е закопчана догоре.
— Очевидно си закопчаваш ризата, когато вечеряш с крале — изрече устата й, макар да недоумяваше откъде се взе тази безсмислена забележка.
Устните му се извиха в усмивка и думите му, когато проговори, не скриха смеха му.
— Не допусках, че се интересуваш от ризата ми, милейди.