Даровита

Осма глава

Стрелбището беше пусто и тъмно. Една-единствена факла гореше пред стаята с лъковете. Катса запали факлите в дъното и когато се върна в предната част на залата, чучелата с човешка форма чернееха на фона на светлината зад тях. Грабна наслуки един лък и наръч от най-светло боядисаните стрели. Започна да забива стрела след стрела в коленете на мишените. После в бедрата, в лактите, в раменете, докато изпразни колчана. Можеше да разоръжи и да обезвреди всекиго с този лък посред нощ, това беше ясно. Взе друг. Издърпа стрелите от мишените. Започна отново.

На вечерята излезе от кожата си незнайно защо. Ранда не я заговори, дори не я погледна, само спомена името й. Обичаше да се хвали с нея, сякаш способностите й са негово творение. Сякаш тя е стрелата, а той — стрелецът, чиято точност я запраща право в целта. Не, не стрела… По-скоро куче. За Ранда тя беше свирепо куче, което той е усмирил и обучил. Насъскваше я срещу враговете си и я освобождаваше от клетката, за да й позагладят косъма и той да я представи на гостите си, колкото да ги сплаши.

Катса не забелязваше колко бързо и съсредоточено, колко яростно издърпва стрелите от колчана, как опъва тетивата, преди първата стрела да се е забила в мишената. Едва когато долови нечие присъствие, тя се изтръгна от унеса и осъзна как изглежда.

Наистина беше свирепа. Бърза и точна дори с посредствен лък, извит лошо, опънат лошо. Нищо чудно защо Ранда се отнася така с нея.

Знаеше, че зад нея стои лиенидът. Не му обърна внимание, но забави темпото; преструваше се, че се прицелва дълго в коленете и в бедрата, преди да пусне стрелата. Усети пръстта под краката си и си спомни, че е боса, че косата й се спуска върху раменете, а обувките й са захвърлени някъде пред оръжейницата. Сигурно ги беше забелязал. Тези очи едва ли пропускаха нещо. Е, и той нямаше да изтърпи глупавите обувки и фуркетите за коса, ако главата му скимти от болка. Или щеше да ги изтърпи? Накитите по ушите и по пръстите му сякаш не му пречеха. Лиенидите явно бяха суетни люде.

— Убиваш ли със стрели? Или само раняваш?

Спомни си дрезгавия му глас от замъка на Мургон. Вземаше я на подбив и сега, както и тогава. Не се обърна към него. Извади още две стрели от колчана, нагласи ги една до друга на тетивата, издърпа я и я пусна. Едната се заби в главата на чучелото, втората — в гърдите му. Забиха се с приятно приглушено тупкане и засияха бледо, озарени от трептящите пламъци на факлите.

— Никога не бих допуснал грешката да те предизвикам на двубой с лъкове.

В гласа му звънна смях. Катса остана с гръб към него и посегна за нова стрела.

— Не се отказа толкова лесно при предишната ни среща — напомни му тя.

— О, да, защото и аз притежавам Дарба да се бия. Но не ме бива толкова с лък и стрела.