Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Тук Галина бе станала експерт по мълчанията. Великите мълчания на Седморечието все още не бяха групирани по азбучен ред и вероятно никога няма да бъдат. Те могат по всяко време да проникват в стаята, в сърцето, да връщат на тебешира и хартията донесените тук от деятелите на ЛикБез разумни съветски възможности за избор. НТА не може да запълва нито да потулва такива мълчания, необхватни и плашещи като природните стихии в този затънтен край, съизмерими с една по-голяма Земя, по-дива и по-отдалечена от слънцето планета… Ветровете, градските снеговалежи и горещи вълни от детството на Галина никога не са били толкова всеобхватни, толкова безмилостни. Трябваше да дойде тук, за да разбере какво значи земетресение, и как да изчаква преминаването на пясъчна буря. Какво ли ще бъде да се върне сега, отново в града? Често ще сънува някакъв изящен картонен макет, град мечта на архитекта, изработен с най-тънките подробности, толкова малък, че само с една стъпка подметките на ботушите й разрушават цели квартали; същевременно тя живее в този миниатюрен град, пробужда се в късната нощ, примигва от болезнената дневна светлина, предчувства унищожението, ударите от небето, и е страшно напрегната от очакването, неспособна да определи какво приближава, но знае — толкова е ужасно, че е невъзможно да бъде изречено: това е самата тя, средноазиатско въплъщение на великанско й „аз“, ето това е всяващата у нея страх Безименна Твар…
Тези високи, тези закриващи звездите мюсюлмански ангели… O, wie spurlos zerträte ein Engel den Trostmarkt702… Там на запад вярно и предано чака този африкански доведен брат с неговите поетични книжки, преорани и засети с черен като въглен готически шрифт, чака и цапоти една след друга страниците, там отвъд безчетните километри низини и зонална светлина дето пада косо с настъпването на техните есени отново и отново година след година, накланя се към рамената на планетата като цирков ездач и опитва да привлече вниманието им не с какво да е, а със своето представително лице, но безуспешно при всяка безгрешно изпълнена бърза обиколка на арената.
Не е ли поглеждал Джакъп Кулан от време на време, всъщност не много често, по-особено към Чичерин през хартиената класна стая, или изненадващо, застанал пред прозорците към широкото зелено поле? Не е ли казвал погледът му „Каквото и да направиш ти, каквото и да направи той, нищо няма да ти помогне в твоята тленност“? И: „Вие сте братя. Заедно или поотделно, защо му придаваш толкова голямо значение? Живейте. Все някога ще умрете, почтено или подло, но не и от ръката на другия…“ Светлината на всяка съвместно прекарана есен отново и отново носи същият безплатен съвет и всеки път по-необещаващо. Ала нито един от братята не желае да слуша. Черният сигурно бе открил някъде в Германия, своя собствена разновидност на Джакъп Кулан, някой невръстен туземец, който с поглед ще разпръсва германските му блянове за долитането на ангела от Десетата Елегия, чийто плясък на крилата вече ехти почти наяве, ето го, идва, за да стъпче и напълно изличи белия пазар на собственото си изгнание… Обърнато на изток, черното лице наблюдава от някоя зимна дига или червено-кафява каменна стена, гледа към степните низини на Прусия, Полша, към километрите очакващи ливади, докато с всеки изминал месец западният хълбок на Чичерин става все по-стегнат и по-излъскан от вятъра и вижда как Историята и Геополитиката ги водят неотвратимо към конфронтация, а радиоапаратите надават още по-силен вой, докоснеш ли нощем новите шлюзове започва да ги тресе хидроелектроярост, която се усилва през празните каньони и дефилета, а денем километри висящи балдахини, бели като видения за богаташки небесни юрти, изпълват небесата, и импровизациите засега все още са непохватни, ала играта започва да става все по-сериозна колкото повече се разпокъсват шарките на облаците…
Чичерин и неговият верен спътник киргизът Джакъп Кулан яздят дълбоко навътре из пущинаците. Конят на Чичерин е вариант на самия него: казва се Змей и е от петнистата североамериканска порода „апалуза“. Змей беше нещо като кон-държанец. По-миналата година той живееше в Саудитска Арабия и всеки месец получаваше чек от един смахнат (или, ако сте любител на параноичните системи, ужасно благоразумен) нефтен магнат от Мидланд, щата Тексас, за да стои далеч от североамериканските родео-арени, където по онова време знаменитият необязден и опърничав мустанг Миднайт риташе и както си иска хвърляше от гърба си младежи в обезцветените от слънцето огради. Но тук Змей не е див и необуздан като Миднайт, а по-скоро методично смъртоубийствен. И което е по-лошо, непредсказуем. Когато го възсядаш, той може да бъде равнодушен или смирен като девица. Но после изведнъж, отново без предупреждение, изтръгнат от разтърсващата го последна дълбока въздишка, той може да успее да те убие просто с един замах на копитото, извил глава като змия в точния момент и към точното място на земята, където ще бъде прекратен живота ти. Невъзможно е да го предскажеш: той е способен с месеци да не създава никакви грижи. Засега пренебрегва Чичерин. Но три пъти е опитвал да претрепе Джакъп Кулан. Два пъти само чистият късмет бе предпазвал киргиза, а на третия фактически той успя да се задържи на седлото и дълго язди жребеца, докато го изтощи и постигна общо взето задоволително покорство. Но всеки път, когато Чичерин тръгва за хълма, към подрънкващия кол, за който е завързан Змей, той — заедно с кожената сбруя и одърпания бродиран чул за гърба на животното — носи съмнението, безутешната вероятност последния път киргизът да не е сполучил да усмири коня. И че Змей само изчаква удобен момент…
702
О, как би смачкал ангелът този пазар на разтухата (нем.) — 20-ти стих от „Десета Дуинска Елегия“ от Райнер Мария Рилке. — Б.пр.