Окото на света

— Но той каза, че…

— Не ме интересува. — Не беше сигурен кого точно има предвид Мат под „той“, но това не променяше нищо. — Няма да легнем ей така и да ги оставим да ни хванат.

През този ден ги повозиха на късо разстояние шест пъти. Някакъв фермер им каза, че един побъркан старец в хана в Тържището Шеран твърдял, че в селото имало Мраколюбци. Селянинът така се смееше на тази новина, че едва успяваше да говори; непрекъснато триеше сълзи по бузите си. Мраколюбци в Шеран! Това било най-смешното нещо, което бил чувал, откак Акли Фарен се бил напил и преспал на покрива на хана.

Друг човек, майстор колар със закръглено лице, чиито инструменти висяха окачени по ритлите и отзад в колата му лежаха две колелета за каруца, им разказа малко по-различни неща. Двадесет Мраколюбци си били устроили сборище в Шеран. Мъже с изчанчени тела, а жените още по-лоши — мръсни и дрипави. Само като те погледнат, коленете ти омекват и стомахът ти се надига, а като се разсмеят, мръсният им кикот кънти в ушите ти с часове и главата ти все едно че се цепи. Той лично ги видял, но отдалече, достатъчно отдалече, така че не могли да му навредят. Ако кралицата не направела нещо, някой трябвало да извика Чедата на Светлината за помощ. Все някор трябвало да направи нещо.

Въздъхнаха облекчено, когато най-сетне слязоха от колата му.

По залез стигнаха в някакво малко селище, твърде напомнящо за Шеран. Кемлинският път го разделяше точно на две. Преплетени лозници обвиваха тухлените стени на къщите. В селището имаше само един хан, малка постройка, не по-голяма от хана „Виноструй“, със закачена на скоби табела, която се полюшваше от вятъра. Надписът гласеше: „Човек на кралицата“.

Странно, че вече мислеше за „Виноструй“ като за малък. Доскоро този хан за него беше най-голямата сграда на света. Всичко по-голямо можеше да бъде само палат. Но вече беше видял доста и знаеше, че нещата вече няма да му изглеждат същите, когато някой ден отново се върне у дома. „Ако това изобщо стане някога.“

Той се поколеба пред прага на хана, но дори цените в „Човек на кралицата“ да не бяха колкото в Шеран, не можеха да си позволят нито храна, нито легло, камо ли пък и двете.

Мат забеляза в какво се е загледал и потупа широкия джоб, в който беше прибрал шарените топки на Том.

— Виждам вече достатъчно добре, стига да не се опитвам да направя нещо по-сложно. — Очите му наистина бяха започнали да се оправят, макар да продължаваше да носи шала на челото си и да примижаваше, когато се наложеше да погледне към небето. Ранд замълча и Мат продължи: — Не е възможно да има Мраколюбци във всички ханове до Кемлин. Освен това вече нямам никакво желания да спя под някой храст, след като мога да легна в легло. — Но не пристъпи към хана, а изчака да види какво ще реши Ранд.

След малко Ранд кимна. Изглеждаше точно толкова изтощен, колкото беше през цялото време, откакто бяха напуснали родния край. Само от мисълта за още една нощ под открито небе костите го заболяха. „Започва да ни прихваща. От това непрекъснато бягане и озъртане.“