Златната клонка

Отец Лагранж вижда в скръбта по Адонис един по същество жътвен ритуал, предназначен да умилостиви бога на житото, който по това време гинел от сърповете на жътварите, или го смазвали до смърт копитата на воловете на хармана. Докато мъжете го поваляли на нивата, у дома жените леели крокодилски сълзи — да смекчат естественото му възмущение, като се правели, че скърбят за смъртта му. Тази теория съвпада добре с датите на празненствата, които са през пролетта и лятото. Те, а не есента, са сезоните, когато жънат ечемика и пшеницата по земите, където тачели Адонис. Тази хипотеза се потвърждава и от обичая на египетските жътвари — когато пожънат първата ръкойка, да оплакват и призовават Изида; тя намира подкрепа и в аналогични обичаи у много ловуващи племена, които проявяват голямо уважение към убитите и изядените от тях животни.

Изтълкувана по този начин, смъртта на Адонис не е естественото повяхване под влияние на летните горещини или зимните студове на растителността изобщо, а насилственото унищожаване на житното растение от човека, който го отрязва на полето, стъпква го на хармана и го смелва на прах в мелницата. Може да се допусне, че наистина в по-късни времена това е бил главният аспект, в който се представял Адонис на земеделските народи на Левант53, но се съмнявам дали още от самото начало той е бил божество на житото и само на житото. В един по-ранен период за пастира той може да е бил бог на нежната трева, която пониква след дъжда и предлага богата паша на изпосталелия и изгладнял добитък. Още по-рано той може да е въплъщавал духа на дивите плодове, които гората предлагала на ловеца и неговата жена. И също както земеделецът трябва да умилостиви духа на житото, което изяжда, така пастирът трябва да умиротвори духа на тревата и листата, които неговият добитък дъвче, а ловецът да успокои духа на корените, които изкопава, и на плодовете, които събира от клоните. Естествено във всички случаи умилостивяването на обидения и гневен дух съдържа сложни обяснения и извинения, придружени с шумно оплакване на неговата кончина винаги, когато поради нежелателен случай или необходимост го убиват, а и отгоре на това го обират. Но трябва да имаме пред вид, че вероятно през тези ранни времена първобитният ловец или пастир все още не е стигнал до абстрактната идея за растителността изобщо и съответно на това, доколкото за него съществувал Адонис, той трябва да е бил по-скоро Адон, т.е. господарят на всяко отделно дърво или растение, отколкото олицетворение на растителния свят изобщо. Тогава ще е имало толкова адониси, колкото растения и храсти и всеки от тях трябвало да получи удовлетворение за нанесената на него самия или на неговата собственост щета. Година след година, когато дърветата сменят листата си, всеки Адонис сякаш проливал кръвта си и умирал с червените листа на есента и се е възраждал със свежата зеленина напролет.