Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
През лятото, след битката при Ланден, най-кървавата през XVII век в Европа, земята, напоена с кръвта на двадесет хиляди убити, разцъфнала в милиони макове и който минавал покрай тази алена покривка, може да си е представял, че тя е върнала мъртвите. В Атина голямото празненство за мъртвите се падало през пролетта, около средата на март, когато цъфтели ранните цветя. Според поверието, тогава мъртвите стават от гробовете си, бродят по улиците и напразно се мъчат да проникнат в храмовете и жилищата, затворени за техните смутени души с въжета, стебла от смрадлика и насипи. Според най-очевидното и естествено обяснение името на празника означава Празник на цветята и това съвпада напълно със същността на церемониите, ако хората наистина са смятали, че по това време нещастните духове изпълзяват от тясното си обиталище заедно с разцъфващите цветя. Затова може би има нещо вярно в теорията на Ренан, който вижда в култа към Адонис мечтателно-сладострастен култ към смъртта, схваната не като царица на ужаса, а като лукава изкусителка, която подмамва жертвите си и ги приспива във вечен сън. Безкрайната прелест на ливанската природа според него предразполага към религиозни, страстни въображаеми чувства, някъде между болка и удоволствие, между сън и сълзи. Без съмнение ще е грешка да се приписва на сирийските селяни култ към една чисто абстрактна идея, каквато е идеята за смъртта изобщо. Но може би е вярно, че в простите им глави мисълта за възвръщащия се към живот растителен дух се е примесвала с много конкретната представа за душите на мъртвите, които се връщат към живота напролет с ранните цветя, с нежната зеленина на житото и пъстрите цветове на дърветата. Така техните възгледи за смъртта и възкръсването на природата ще са били оцветени от възгледите им за смъртта и възкръсването на човека, от личните им скърби, надежди и страхове. Защото не можем да се съмняваме, че теорията на Ренан за Адонис е обагрена от вълнуващи спомени за наподобяващ смъртта сън, който затворил неговите собствени очи на склоновете на ливанските планини, и спомена за сестрата, която спи в земята на Адонис и никога вече няма да се събуди с анемоните и розите.
ГЛАВА XXXIII
„Градините на Адонис“
Може би най-доброто доказателство, че Адонис е божество на растителността и по-специално на посевите, са така наречените „градини на Адонис“. Те представлявали пълни с пръст кошници или саксии, в които се засявали и отглеждали в продължение на осем дни пшеница, ечемик, марули, копър и различни цветя, изключително от жени. Подпомогнати от слънчевата топлина, растенията бързо израствали, но тъй като били без корени, те също тъй бързо повяхвали и в края на осмия ден ги изнасяли заедно със статуйки на мъртвия Адонис и ги хвърляли в морето или в някой поток.
Тези „градини на Адонис“ намират най-естественото си обяснение като въплъщение на Адонис или проява на неговата същност. Те го представят верни на природата му, в растителна форма, докато статуите, които изнасяли и хвърляли във водата, го представяли в неговата по-късна, антропоморфна форма. Ако съм прав в предположението си, всички тези Адонисови церемонии са били първоначално заклинания, предназначени да стимулират растежа и възкръсването на растителността, а принципът, на който очаквали да постигнат своя резултат, била хомеопатичната или имитативната магия. Защото невежите хора предполагат, че наподобявайки желания резултат, наистина спомагат той да се постигне: пръскат вода и произвеждат дъжд, запалват огън и карат слънцето да блесне и т.н. По същата логика, наподобявайки растежа на посевите, те се надяват да осигурят добра реколта. Бързото развитие на пшеницата и ечемика в „градините на Адонис“ цели да накара житото да израсне бързо, а хвърлянето на „градините“ и статуйките във водата е заклинание, предназначено да осигури необходимото количество напоителни дъждове. Предполагам, че същото важи за хвърлянето на чучелата на Смъртта и Карнавала във водата при съответните церемонии в съвременна Европа. Положително обичаят да се полива с вода увитият в листа човек, който без съмнение олицетворява растителността, все още се изпълнява в Европа с безспорната цел да се предизвика дъжд. По същия начин обичаят да заливат с вода последното жито след жътва, или човека, който го прибира (спазван в Германия и Франция, а доскоро в Англия и Шотландия), се изпълнява с откритото намерение да осигури дъжд за посевите през следващата година. У власите и румънците от Трансилвания всеки, който срещне момичето с венеца от последните класове, бърза да го залее с вода; освен това от двете страни на вратата стои със същата цел по един ратай и хората са убедени, че ако не постъпят така, на следващата година посевите ще загинат от суша. При пролетната оран в Прусия, когато орачите и сеячите се върнели вечер от работа на нивата, стопанката и слугините ги плискали с вода. Орачите и сеячите отвръщали, като ги сграбчвали, хвърляли ги в басейна и ги потопявали под водата. Жената на стопанина можела да се освободи срещу откуп, но всички останали трябвало да бъдат потопени. Спазвайки този обичай, хората се надявали да осигурят достатъчно дъжд за посевите.