Златната клонка

Кинир, казват, бил прочут с изключителната си красота и затова го ухажвала самата Афродита. Излиза, както учените вече са отбелязали, че в известен смисъл Кинир е двойник на красивия си син Адонис, по когото влюбчивата богиня също си загубила сърцето. Освен това легендите за любовта на Афродита към двама членове на пафоската царска династия трудно може да се отделят от съответната легенда за Пигмалион, финикийския цар на Кипър, който, както твърдят, също се влюбил в статуя на Афродита и я взел в леглото си. Като се има предвид, че Пигмалион бил тъст на Кинир, че Адонис бил син на Кинир и че и тримата, в три последователни поколения имали любовна интрига с Афродита, не ни остава нищо друго, освен да заключим, че ранните финикийски царе на Пафос или синовете им редовно претендирали да са не само жреци на богинята, но и нейни любовници или е други думи, официално олицетворявали Адонис. Във всеки случай, според легендата, Адонис царувал в Кипър и изглежда сигурно, че синовете на всички финикийски царе на острова са носели титлата Адонис. Наистина титлата означава просто „господар“, но легендите, които свързват тези кипърски князе с богинята на любовта, показват, че много вероятно е те да са предявявали претенции не само за човешкия сан, но и за божествената същност на Адонис. Историята на Пигмалион ни навежда на мисълта за свещена брачна церемония, в която царят се женел за статуята на Афродита или по-скоро на Астарта. Ако това е така, в известен смисъл легендата се отнасяла не само до един, а до цяла поредица от мъже и това е още по-вероятно за Пигмалион, щом това име обикновено се е давало на семитските и по-специално на кипърските царе. Във всеки случай под името Пигмалион е известен и прочутият цар на Тир, от когото побягнала сестра му Дидона, а царят на Кития и Идалия (Кипър) по времето на Александър Велики се наричал Пигмалион, или по-скоро Пумиатон, финикийско име, което гърците изродили в Пигмалион. Заслужава да се отбележи освен това, че имената на Пигмалион и Астарта се срещат заедно в пунически надпис върху златен медальон, намерен в картагенски гроб, и буквите от надписа са от най-ранен тип. След като обичаят с религиозна проституция в Пафос, бил въведен, според легендата, от цар Кинир и се изпълнявал и от дъщерите му, можем да предположим, че царят на Пафос играел ролята на божествения жених в не дотам невинния (в сравнение с брака със статуя) ритуал и на определени празници трябвало да се съвъкуплява с една или повече от свещените проститутки в храма. Те играели ролята на Астарта, а той на Адонис. Ако е било така, то в упрека, отправен от християнските отци, че онази Афродита, която Кинир любел, била най-обикновена курва, има повече истина, отколкото обикновено се предполага. Плодовете на тяхното единение се смятали синове и дъщери на богинята и след време, също както бащите и майките им преди тях, ставали родители на богове и богини. Така Пафос, а може би и всички светилища на Великата азиатска богиня, в които се практикувала свещена проституция, вероятно били добре обзаведени с човешки божества, потомци на божествения цар от неговите жени, конкубинки и проститутките от храма. Вероятно всеки от тях можел да наследи трона на баща си или да бъде принесен вместо него в жертва, когато ходът на някоя война или други сериозни причини изисквали, както се случвало, да се принесе царска жертва. Този кръвен данък, налаган от време на време на многобройната царска челяд за доброто на страната, не би изтребил божествения род, нито пък би разбил сърцето на бащата, който трябвало да разпределя бащинската си привързаност сред толкова много синове. Във всеки случай, ако както имаме основания да вярваме, семитските царе се смятали за наследствени божества, лесно ще разберем честотата на семитските лични имена, които показват, че носителите им са били синове или дъщери, братя или сестри, бащи или майки на бог. Не ще е необходимо да прибягваме, както правят някои учени, до отклонения, за да избегнем обичайния смисъл на думата. Това тълкуване се потвърждава от успореден египетски обичай, защото в Египет, където царете се почитали като божества, наричали царицата „съпругата на бога“ или „майката на бога“ и титлата „баща на бога“ носел не само действителният баща на царя, но и неговият тъст. Може би по същия начин при семитите всеки мъж, който е изпратил дъщеря си да увеличи броя на царския харем, е имал правото да се нарича „баща на бога“.