Златната клонка

Очевидна е приликата на тези с вече описаните от мен на друго място церемонии в Индия и Европа. А като не се взема предвид съмнителната дата на нейното провеждане, александрийската церемония е почти тъждествена с индийската. И в двата случая празнуват сватбата на божествени създания, чийто афинитет към растителността проличава от свежата зеленина, с която са заобиколени статуите им, а после ги оплакват и хвърлят във водата. При наличието на такова сходство между тези церемонии и пролетните и летните обичаи на съвременна Европа можем да очакваме те да се поддават на едно общо обяснение. Затова, ако възприетото от мен обяснение на последните е правилно, то и церемонията със смъртта и възраждането на Адонис трябва да е представлявала повяхването и възраждането на растителния свят. Изводът, основан на подобието на обичаите, се потвърждава от следните аспекти на легендите и ритуалите на Адонис. Неговата връзка с растителността проличава още в общата легенда за раждането му. Според нея той се родил от смирново дърво — след деветмесечно съзряване кората на дървото се пропукала и от нея излязло красивото детенце. Според други легенди глиган разкъсал със зъб кората и отворил път на бебето. На легендата е придаден слаб рационален оттенък с версията, че майка му била жена на име Смирна, която се превърнала в дърво малко след като заченала. Тази измислица може да е породена от факта, че на празненствата на Адонис използували за благовоние смирна. Видяхме, че и при съответните вавилонски ритуали горели тамян, а същото правели и идолопоклонниците евреи в чест на Богинята на небето, която била не друга, а Астарта. Освен това митът, че Адонис прекарвал половината или според други една трета от годината на долния свят, а останалата — на горния, се обяснява съвсем просто и естествено, ако предположим, че той представя растителността, особено житото, което половин година лежи заровено в почвата и се появява над нея през останалата половина. Наистина няма друго ежегодно природно явление, което така очевидно да навежда на идеята за смърт и възкресение, както изчезването на зеленината през есента и появата й отново през пролетта. Адонис е вземан и за слънцето, но няма нищо в пътя, изминаван от слънцето всяка година в умерените тропическите зони, което да показва, че е мъртво през половината или една трета от годината и живо през останалото време. Наистина то може да се схваща като немощно през зимата, но не и мъртво, защото неговата всекидневна поява противоречи на това предположение. Зад Полярния кръг слънцето изчезва всяка година за продължителен период, който в съответствие с географската ширина варира от 24 часа до шест месеца и там ежегодната му смърт и възкресение може да е очевидна идея, но никой освен злощастния астроном Бейли не е твърдял, че култът към Адонис произхожда от арктическите райони. От друга страна, ежегодната смърт на растителността и връщането й към живота е идея, която лесно се налага на всеки етап от дивачеството и цивилизацията, и огромните мащаби на непрекъснато повтарящото се повяхване и възкресяване заедно с тясната зависимост на изхранването на човека от него го правят най-впечатляващото природно явление през годината, поне в умерените зони. Нищо странно, че такова важно, въздействуващо и всеобщо явление, внушаващо едни и същи идеи, е породило толкова сходни обичаи в много райони. При това положение можем да приемем за вероятно едно обяснение на култа към Адонис, което отговаря на природните факти и на аналогичните или сходните ритуали в други райони. Отгоре на всичко то съвпада с мнението на значителна част от самите древни, които многократно тълкували умиращия и възродения бог като ожънатото и покарващото жито.