Кралят

– Трез компенсира предостатъчно – промърмори той. – Ако намерехме средното аритметично между неговия и моя сексуален живот, пак щяхме да говорим за рекордни цифри.

– Леле. Искам да кажа…

– Преди брат ми да избяга от с’хийб, аз бях прекалено срамежлив. А после, когато нещата с него взеха гаден обрат, бях прекалено зает с това, да не допусна да излезе извън всякакъв контрол. Пък и… и аз не знам, не си падам по леки жени. Нашите традиции повеляват, че почиташ тялото си, като го споделяш единствено с онзи, който е станал твоя половинка. Предполагам, че ми е трудно да си избия тези глупости от главата.

След миг я погледна гневно.

– Какво?

– Просто… никога не съм те чувала да изричаш толкова много думи наведнъж. Приятно ми беше да се разкриеш по този начин.

– Може ли да го запазим между нас двамата?

– Да, абсолютно.

Бет изчака миг-два.

– Но ако срещна някого, който… ами, който е подходящ, може ли да ви запозная?

Ай Ем поклати глава.

– Оценявам загрижеността ти. Но аз не съм добра партия.

– Е, какво, ще прекараш целия си живот сам?

– Нали имам брат си – рязко каза той. – Повярвай ми – това е повече от достатъчно, за да ми запълва дните.

– Да, сигурна съм, че е така.

Когато Ай Ем отново се умълча, Бет предположи, че е приключил с приказките. Вместо това той проговори за последен път:

– Имам само още една тайна.

– Каква е тя?

– Недей да казваш на никого… но харесвам проклетия ти котарак.

Бет наклони глава на една страна и му се усмихна.

– Имам чувството, че и той доста си пада по теб.

* * *

Мина цял час, преди вратата отново да се отвори.

И беше друга сестра.

– Здравейте, аз съм Джули. Доктор Сам има спешен случай. Наистина съжалява. Помоли ме да ви взема кръв, за да ускорим нещата.

За миг Бет се притесни от тази блестяща идея. Между двете раси имаше анатомични различия. Ами ако откриеха нещо…

– Госпожо Марклон?

Но нали Ай Ем беше обещал да се погрижи за всичко, напомни си тя. А не ѝ беше трудно да се досети как ще го направи.

– Да, разбира се. Коя ръка предпочитате?

– Нека погледна вените ви.

Пет минути, едно мацване със спирт, две боцвания и три напълнени епруветки по-късно, двамата с Ай Ем отново останаха сами за известно време.

Което се проточи.

– Винаги ли отнема толкова дълго? – попита той. – При хората?

– Не знам. Преди никога не съм се разболявала и определено никога не съм се чудила дали съм бременна.

Ай Ем отново се намести в стола си.

– Искаш ли да се обадиш на Рот?

Бет извади телефона си.

– Нямам сигнал. Ами ти?

Ай Ем провери апарата си.

– Не.

Логично. Бяха в една от по-новите сгради на болницата „Свети Франсис“ – дванайсет- или петнайсететажна постройка от стомана и стъкло – и се намираха на втория етаж. По средата.

Без помен от прозорец наоколо.

Господи, как ѝ се искаше Рот да е тук…

Вратата се отвори и по-късно… много по-късно… Бет щеше да си припомни първото, което ѝ направи впечатление.