Повелител на сенките [bg]

Изражението върху лицето на Кристина определено не я успокои.

— Може ли да поговорим отвън, Дру?

Дру кимна и остави книгата настрани. Бездруго не четеше. Марк отиде при Кийрън и децата, а Дру последва Кристина в коридора.

— Благодаря ти — заяви Кристина в мига, в който вратата се затвори зад тях. — Задето помогна на Хайме.

Дру се прокашля. Да й благодарят, й се струваше добър знак. Или поне знак, че Кристина не беше ядосана. Може би.

Кристина се усмихна. Имаше трапчинки и на Дру незабавно й се прииска и тя да имаше. Дали пък нямаше? Трябваше да провери. Макар че да се усмихва на себе си в огледалото, й се струваше малко странно.

— Не се тревожи, няма да кажа на никого, че е бил тук, нито че ти си му помогнала. Сигурно не ти е било лесно да го изтърпиш.

— Нямах нищо против — отвърна Дру. — Той ме слушаше.

Тъмните очи на Кристина бяха тъжни.

— Някога той слушаше и мен.

— С него всичко наред ли ще бъде? — попита Дру.

— Така мисля. Винаги е бил умен и предпазлив. — Тя погали Дру по бузата. — Ще ти кажа, ако се чуя с него.

И това бе всичко. Дру се върна в спалнята си, чувствайки се изпразнена отвътре. Знаеше, че би трябвало да остане в библиотеката, ала се нуждаеше да отиде някъде, където да може да мисли.

Приседна на леглото, клатейки апатично крака. Искаше й се Хайме да беше тук, така че да има с кого да поговори. Да поговори за това, че Магнус изглеждаше уморен, че Марк беше под напрежение, че самата тя се тревожеше за Ема и Джулс. Искаше да сподели с някого колко й липсва домът, мирисът на океана и на пустинята.

Размаха по-силно крака… и петите й се удариха в нещо. Наведе се и с изненада видя сака на Хайме, натъпкан под леглото й. Измъкна го, мъчейки се да не изсипе съдържанието му. Той беше отворен.

Хайме трябва да го беше натикал там набързо, когато Кристина бе влязла, но защо не си го беше взел? Означаваше ли това, че възнамерява да се върне? Или просто бе оставил нещата, които не му трябваха?

Нямаше намерение да надниква или поне това си каза по-късно. Не че искаше да знае дали той ще се върне. Стана неволно.

Вътре имаше момчешки дрехи (дънки и тениски), направени на топка, няколко книги, резервни стилита, незадействани серафимски ками, балисонг, който доста приличаше на този на Кристина, и няколко снимки. Както и още нещо, което грееше толкова ярко, че за миг тя го взе за магическа светлина… ала сиянието му не бе така бяло. Този предмет светеше с мътен, наситенозлатист цвят, като повърхността на океана. Преди да осъзнае какво прави, ръката й се озова върху него…

Усети как нещо я тегли, сякаш бе засмукана от Портал. Дръпна ръката си, ала пръстите й вече не докосваха нищо. Изобщо не се намираше в стаята си.

Намираше се под земята, в дълъг тунел, изкопан в пръстта. Корени на дървета се спускаха от тавана, като накъдрените панделки на скъпо опаковани подаръци. И в двете посоки тунелът се губеше в сенки, дълбоки по начин, по който не бяха никои сенки над земята.