Повелител на сенките [bg]

— Какво значение има?

— Има, защото искам да те опозная — заяви той. — Бих искал да те целуна, ала ти се отдръпваш от мен; бих искал да позная сърцето ти, ала ти го забулваш в сянка. Понеже не ме харесваш и не ме искаш ли е? Защото ако е така, няма да ти досаждам повече.

В гласа му нямаше желание да я накара да се почувства виновна, той просто съобщаваше фактите.

Ако беше опитал по по-емоционален начин, Даяна вероятно нямаше да отговори. Сега обаче тя прекоси стаята и взе една книга от полицата до леглото.

— Ако смяташ, че крия нещо, навярно си прав. Но се съмнявам, че е онова, което си мислиш. — Тя вирна брадичка, мислейки си за онази, на която беше кръстена, богиня и воин, която нямаше за какво да се извинява. — Не съм направила нищо нередно. Не се срамувам; няма от какво. Ала Клейвът… — Тя въздъхна. — Ето, вземи.

Гуин пое книгата от нея със сериозно изражение.

— Това е сборник със закони.

Даяна кимна.

— Законите за даване на пълномощия. Описва церемониите, с които ловците на сенки заемат нови позиции: как се заклеват като консул, като инквизитор или като глава на Институт. — Наведе се над него и разгърна книгата на една често отваряна страница. — Ето. Когато даваш клетва като глава на Институт, трябва да държиш Меча на смъртните и да отговориш на въпросите на инквизитора. Въпросите са закон. Никога не се променят.

Гуин кимна.

— На кой от въпросите не искаш да отговориш?

— Престори се, че си инквизиторът — каза Даяна, сякаш не я беше попитал нищо. — Задай ми въпросите и аз ще ти отговоря така, сякаш държа Меча, напълно откровено.

Гуин кимна.

Очите му бяха потъмнели от любопитство и още нещо, докато започваше да чете въпросите на глас.

— Ловец на сенки ли си?

— Да — отвърна Даяна.

— По рождение или се Извиси?

— По рождение.

— Какво е името на рода ти?

— Рейбърн.

— И какво е името, дадено ти при раждането?

— Дейвид — отвърна Даяна. — Дейвид Лорънс Рейбърн.

Гуин изглеждаше объркан.

— Не разбирам.

— Аз съм жена — заяви Даяна. — Винаги съм била жена. Винаги съм знаела, че съм момиче, каквото и да говореха Мълчаливите братя на родителите ми, въпреки че собственото ми тяло ми противоречеше. Сестра ми, Ария, също го знаеше. Каза, че го разбрала от мига, в който проговорих. Ала родителите ми… — Гласът й заглъхна. — Не бяха лоши, ала не знаеха какви възможности съществуват. Казаха, че вкъщи мога да живея като себе си, но пред другите да бъда Дейвид. Момчето, което знаех, че не съм. Да не се набивам в очите на Клейва. Знаех, че това би означавало да живея в лъжа. И все пак, ние го пазехме в тайна. Ала с всяка изминала година отчаянието, което ме смазваше, ставаше все по-силно. Престанах да общувам с други нефилими на нашата възраст. Във всеки един момент, будна или насън, се чувствах неудобно, притеснявах се. И се боях, че никога няма да бъда щастлива. А после навърших осемнайсет години. Сестра ми беше на деветнайсет. Отидохме в Тайланд заедно, за да се обучаваме в Банкокския институт. Там срещнах Катарина Лос.