Повелител на сенките [bg]

— Стана случайно. — Дру преглътна. — Искам просто да се махна оттук. Нищо друго.

Зелените му очи горяха.

— Коя си ти? — Направи крачка към нея, вземайки една кама от масата до себе си. — Ловец на сенки ли си?

Дру вирна брадичка и впери поглед в него.

— Кой си ти? И защо си толкова груб?

За нейна изненада, той се усмихна и нещо в усмивката му й се стори познато.

— Казвам се Аш. Майка ми ли те изпрати? — В гласа му се долавяха нотки на надежда. — Тревожи ли се за мен?

— Друзила! — разнесе се глас. — Дру! Дру!

Дру се огледа объркано наоколо. Откъде идваше гласът? Стените на стаята започнаха да потъмняват, да се стопяват и сливат. Момчето в пищните дрехи с остро елфическо лице я погледна объркано, вдигнало камата си, докато навсякъде около нея зейваха дупки — в стените, по пода. Земята под краката й се продъни и Дру изпищя, политайки в мрака.

Отново бе уловена от същия студен вихър, който толкова приличаше на Портал, а после се сблъска с действителността, намерила се на пода в стаята си. Беше сама. Тя ахна задавено, мъчейки се да се надигне на колене. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите.

Умът й бушуваше — ужасът от това, да се озове под земята, ужасът да не знае дали някога отново ще се прибере у дома, ужасът от непознатото място… и все пак, образите й се изплъзваха, сякаш се опитваше да задържи вода или вятър. Къде бях? Какво се случи?

Изправи се на колене. Повдигаше й се и тя примига, за да прогони виенето на свят… Някъде на заден план виждаше зелени очи… а после забеляза, че сакът на Хайме бе изчезнал. Прозорецът беше отворен, подът под него — влажен. Трябва да бе дошъл и да си бе отишъл, докато тя беше… другаде. Ала къде? Не си спомняше.

— Дру! — Гласът се разнесе отново. Гласът на Марк. Както и още едно нетърпеливо почукване на вратата й. — Дру, не ме ли чу? Ема и Джулс се върнаха.