Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Очите на всички се устремиха към черното домино.
— Благодаря, много благодаря, благородни сеньор! — извика просякът, като стана и се поклони пред богатия чужденец. — Не ще пея тази песен щом желаете! — заяви гой, съзерцавайки алчно, златната монета.
В този момент Горо видя Антонио да обръща внимание на другарите си върху черното домино и белия „панталон“. За щастие другарите му не изглеждаха разположени да споделят подозренията му и тръгнаха към Риалто.
Тогава Антонио се приближи бързо до просяка и попска да види златната монета.
— Нека сеньор послуша съветите на негъра — каза Горо на Маринели. — Антонио сега изучава монетата на сеньор… Сеньор прави сега една неразумна постъпка!
— Не се страхувам от никаква опасност — отговори гордо Марино.
— Обаче — заяви Горо — сеньор не трябва да се излага напразно. Нека сеньор слезе с негъра по дължината на кея. Сеньор ще намери някоя гондола, която ще го избави от погледите на този негодник!
През това време Антонио разгледа бързо златната монета и я преобръща доста в ръката си. Просякът се бе заклел да не пее повече песента за Марино Маринели.
Шпионинът забеляза при първия поглед, че монетата е чуждестранна, той бе почти убеден, че е намерил незаконнородения.
Какво щастие бе за него да спечели две хиляди зекини, една грамадна сума, която никога не бе виждал през живота си.
Без да губи нито минута, той се приготви да преследва мистериозните маски. Избра си удобно място и зачака да срещне някои другари, за да арестува бегълците.
Тази мисъл го бе завладяла изцяло. Отдаваше му се случай да направи превъзходен лов.
Марино и Горо се отдалечиха от моста, вървейки бързо към големия канал, когато внезапно забелязаха, недалеч от тях, една гондола, лодкарят на която пееше една баркарола.
Горо го повика, скочи в лодката с Марино и каза на лодкаря, един здравеняк, да ги откара колкото е възможно по-скоро на остров Сан Николо.
Лодката, карана от здравите мишци на гребеца, бързо запори вълните.
Негърът още виждаше Антонио, който, изправен на моста, следеше с очи гондолата. После го видя да се отправя изведнъж към кея, за да намери друга лодка и да проследи бегълците.
— Да ви помогна — рече Горо на гондолиера.
— Кажете ми приятелю — каза изведнъж Марино, докато лодката пореше водите на големия канал, — колко ви струва облеклото?
— Моето облекло ли, сеньор? — отговори гондолиерът. — То е като на всички гондолиери.
— Питам ви, каква цена ще искате за него? — запита още веднъж Марино.
— То ми струва една зекина, с шапката и сандалите, разбира се! — отговори човекът.
— Желаете ли да ми го отстъпите? — каза Марино. — Предлагам ви две зекини.
— Да, благородни сеньор — заяви гондолиерът. — Това е много изгодно за мен. Разбирам, вие желаете да играете някаква хубава карнавална шега!
— Ето, приятелю — каза дружески незаконнороденият, — вземи тия две зекини и да сменим облеклата!
— И вие ми давате черното домино на това отгоре!
— Да, правя ви го подарък. Обаче пази се да не ти донесе нещастие!
— О, о, вие умеете да се шегувате. Агостино ви харесва. Желаете ли да направите размяната тук, в гондолата?
— Да, да, приемам дрехите ви веднага, приятелю. „Панталонът“ ще гребе сам за момент. Снеми гондолиерското си облекло и вземи моя костюм!
Лодката продължи бързо хода си. Тя достигна вече морето, където движението не бе както в Големия канал. Марино облече костюма на гондолиера. Лицето си предпочете да остави открито.
— Моята физиономия — каза си той — се е изменила много откакто напуснах Венеция. Моето ново черно боне напълно ме променя.
Вече се приближаваха до остров Сан Николо.
Горо бе обзет от радост. Той бе щастлив при мисълта, че Маринели така можеше да избяга следната нощ от Венеция като измами шпионите.
Гондолата спря. Гондолиерът, преобразен от великолепното черно домино, бе много доволен от блестящия си костюм и се смееше от все сърце.
— Сега ще се завърна направо на Пиацета — каза човекът.
— Агостино ще се развлече хубаво! Охо! Две зекини и още сребърни монети в джоба! Мога да си направя едно свободно сватбено пътуване тази нощ.
— Пази се, приятелю — предупреди го Марино, поставяйки крак на земята, — побързай да изчезнеш.
— О, не се страхувайте, благородни сеньор — отговори гондолиерът. — Зная да си служа с юмруци, ако трябва. Приятно удоволствие, господа!
В момента, когато Горо скочи на брега и гондолиерът се приготви да тръгне, една голяма гондола изпъкна от тъмнината. Новата лодка изглежда се приближаваше до моста, където двамата мъже бяха слезли.