Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Танците продължаваха, златистият залез бе заменен от огньове и факли. Сестрите сменяха партньорите си след всеки танц, редицата от мъже, които очакваха своя ред да танцуват, все не свършваше — при това не само пред по—младите и по—хубавки Сестри. Помощници на готвачите трупаха върху масите вкусни гозби, опитваха ги и се шегуваха с войниците, като в същото време не прекъсваха работата си. Между танците Вирна и Уорън опитваха всякакви вкусотии от различните маси.
Калан танцува още веднъж с капитан Райан и още веднъж със Зед, след което потъна в разговори с офицерите, за да не й се налага да танцува повече, в случай че някой събере достатъчно смелост да я покани. Можеше да се наслаждава на вечерта и без да танцува.
Докато разговаряше с група млади офицери, които й казваха колко им харесва вечерта, някой я потупа по рамото. Обърна се и видя засмяното лице на Уорън.
— Майко Изповедник, за мен ще бъде чест, ако се съгласите на един танц.
Калан забеляза, че Вирна танцува със Зед. Този път нещата бяха по—различни.
— Уорън, за мен би било истинско удоволствие да танцувам с красивия младоженец.
Той я понесе в плавен танц, а не както тя очакваше — притеснено и свенливо. Изглеждаше толкова блажен и спокоен, толкова нормално приемаше непрестанните поздравления и потупвания на околните и шеговитите забележки на Сестрите.
— Майко Изповедник, просто исках да ти благодаря, че превърна този ден в моя най—щастлив миг.
Калан се усмихна към младото лице и неостаряващите очи.
— Уорън, аз трябва да ти благодаря, че се съгласи на това голямо празненство. Знам, че не си падаш по подобен род събития …
— О, напротив. Точно това ми трябваше. Някога хората ме наричаха Къртицата.
— Така ли? И защо?
— Защото не излизах от подземията и единственото, което правех, бе да изучавам пророчествата. Не толкова че исках да правя само това — просто се страхувах да се покажа навън.
— Но най—накрая си го направил.
Той я завъртя в такт с музиката.
— Ричард ме измъкна.
— Така ли? Не ми е казвал.
— В известен смисъл ти довърши започнатото от него.
Уорън се усмихна отнесено.
— Просто исках да ти благодаря. Знам колко много ми липсва той, колко много липсва на Вирна. Знам, че хората са нещастни без своя Господар Рал.
Единственото, което можа да направи Калан, бе да кимне.
— Знам и колко ти си нещастна без съпруга си. Точно затова исках да ти благодаря — задето ни дари с празненството въпреки болката си. Всички тук искат да я поделят заедно с теб. Искам да знаеш, че докато Ричард ти липсва, ти не си сама, че си една от всички, които го обичат.
Калан се усмихна и този път успя да промълви: „Благодаря ти.“ Докато се носеха из дансинга, потънали в смехове и във весели мелодии, изведнъж музиката секна. Едва тогава тя дочу роговете.
Сред насъбралите се войници изригна паника, всички се втурнаха към оръжията си. В същия момент край платформата се появи един от часовите, който размаха ръка и извика да останат по местата си, защото приближавали приятелски части.
Объркана и изненадана, Калан протегна шия заедно с всички останали, за да види кой идва. Нямаха части, разпратени на мисии. Всички бяха тук, на празненството.
Чу се конски тропот и тълпата се разцепи на две. Калан повдигна вежди и зяпна. Известният генерал Болдуин, Командващ всички Келтонски части, водеше колоната, яхнал красив млечнобял жребец. Генералът елегантно спря животното. Прокара дълъг пръст по посребрения си тъничък мустак и огледа тълпата. Посивяващата му черна коса покриваше ушите му, отгоре проблясваше оплешивялото му теме. Имаше внушителен вид с късото си наметало, закрепено на едното рамо с две копчета и изработено от изящен зелен копринен плат. Жълтеникавата му куртка бе украсена с хералдическа емблема, разсечена диагонално от черна линия, от едната страна на която имаше жълт, а от другата — син щит. Високите му ботуши бяха обърнати под коленете. В колана му, украсен с изящна златна тока, бе втъкнат чифт дълги черни ръкавици.
Тълпата се разтвори пред Калан и тя пристъпи напред.
— Генерале!
Той вдигна ръка с благороднически жест и на лицето му грейна усмивка.
— Майко Изповедник, радвам се да ви видя.
Калан се опита да каже нещо, но в същия миг покрай нея прелетя група коне и всичко наоколо пламна в червено — бяха дошли дванадесет Морещици. Една от тях скочи от коня си.
— Рикка! — провикна се Кара.
Орловият поглед на жената се плъзна върху множеството. След малко се спря върху Кара, която тъкмо се измъкваше от прегръдката на генерал Мейферт.
— Кара — вместо поздрав рече тя и се огледа. — Къде е Хания?